Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

— Добър ден, раа — поздрави го припряно. — Вие ли сте таткото на Хапи Бапетси?

Той се изправи и каза гордо:

— Да. Аз съм.

Маа Рамотсве дишаше тежко, като че ли не можеше да си поеме дъх.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че се случи злополука. Някаква кола блъснала Хапи и сега тя е в болницата в много тежко състояние. В момента й правят сложна операция.

Таткото започна да се вайка:

— Ай! Дъщеря ми! Мойта малка Хапи!

Добър актьор, помисли си маа Рамотсве, освен ако… Но не, тя предпочиташе да вярва на инстинкта на Хапи Бапетси. Едно момиче би познало баща си дори ако не го е виждало от бебе.

— Да — продължи тя. — Много жалко. Тя е много зле, много. И на лекарите е нужна много кръв, за да компенсират тази, която тя е загубила.

Таткото се намръщи.

— Нека й прелеят кръв. Много кръв. Аз ще платя.

— Въпросът не е в парите — каза маа Рамотсве. — Кръвта у нас е безплатна. Но нямаме от същата кръвна група. Трябва да вземем от някой от нейното семейство, а вие сте единственият й роднина. Налага се да ви помолим за известно количество кръв.

Таткото седна тежко на стола.

— Аз съм стар човек — каза той.

Маа Рамотсве усети, че планът й дава резултат. Да, този човек беше самозванец.

— Тъкмо затова ви молим — каза тя. — Понеже тя се нуждае от много кръв, ще трябва да изтеглят близо половината от вашата. А това е много опасно за вас. Всъщност може да умрете.

Таткото зяпна.

— Да умра ли?

— Да — каза маа Рамотсве. — Но вие сте й баща и сигурно бихте направили това за дъщеря си. Елате бързо, докато не е станало късно. Доктор Могиле ви чака.

Таткото отново отвори уста, после я затвори.

— Хайде — каза маа Рамотсве и го улови за китката. — Ще ви помогна да стигнете до микробуса.

Таткото се изправи, а след това се опита отново да седне. Маа Рамотсве го дръпна.

— Не — каза той. — Не искам.

— Трябва — настоя маа Рамотсве. — Хайде, да тръгваме.

Таткото поклати глава.

— Не — каза тихо. — Не искам. Виждате ли, всъщност аз не съм нейният татко. Станала е грешка.

Маа Рамотсве пусна китката му. След това застана пред него със скръстени пред гърдите ръце и му каза лице в лице:

— Значи вие не сте таткото! Ясно! Разбирам! Тогава защо седите в този стол и ядете нейната храна? Чували ли сте за Наказателния кодекс на Ботсуана, знаете ли какво пише там за хора като вас? Чували ли сте?

Таткото наведе поглед към земята и кимна.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Сега влезте в къщата и си съберете багажа. Имате пет минути. След това ще ви закарам до спирката и вие ще се качите на автобуса. Къде живеете всъщност?

— В Лобатсе — каза таткото. — Но не ми харесва там.

— Е — каза маа Рамотсве, — може би ако започнете да вършите нещо, вместо по цял ден да седите в стола, ще ви хареса малко повече. Там се гледат много пъпеши. Какво ще кажете за това като начало?

Таткото изглеждаше нещастен.

— Влизайте! — нареди му тя. — Четири минути вече минаха!

Когато се върна у дома, Хапи Бапетси откри, че таткото си е заминал, а стаята му е празна. На кухненската маса имаше бележка от маа Рамотсве. Когато Хапи я прочете, усмивката се върна на лицето й.

„В крайна сметка се оказа, че това не е твоят татко — гласеше бележката. — Намерих най-добрия начин да установя това. Накарах го сам да ми каже. Може би ще откриеш истинския си татко някой ден. Може би не. Но междувременно можеш отново да бъдеш щастлива.“

Ние не забравяме, мислеше си маа Рамотсве. Може главите ни да са малки, но са така пълни със спомени, както небето понякога се изпълва с жужащи пчели. Пълни са с хиляди и хиляди спомени — за миризми, места, дреболии, които са ни се случили и които се връщат неочаквано, за да ни напомнят кои сме. Коя съм аз? Аз съм Прешъс Рамотсве, гражданка на Ботсуана, дъщеря на Обед Рамотсве, който умря, защото беше миньор и вече не можеше да диша. Неговият живот остана незаписан; кой би си направил труда да описва живота на обикновените хора?

Аз съм Обед Рамотсве, роден съм близо до Махалапие през 1930 г. Махалапие е на средата между Габороне и Франсистаун, на пътя, който продължава до безкрай, сякаш вечно, нанякъде. Разбира се, в онези дни това беше обикновен прашен път, железницата беше много по-важна. Пътят идваше от Булавайо, влизаше в Ботсуана при Плумтри и след това продължаваше на юг чак до Мафикенг, отвъд Ботсуана.

Като дете обичах да гледам как влаковете изпускат пара от двете си страни. Те изпускаха големи облаци пара, а ние с другите деца се надпреварвахме да тичаме колкото се може по-близо до тях. Огнярите викаха по нас, а началник-гарата надуваше свирката си, но така и не успяваха да се отърват от нас. Ние се криехме зад храстите и товарите и изскачахме иззад тях, за да искаме монети под затворените прозорци на влаковете. Виждахме белите да гледат от прозорците си, като призраци; понякога те ни подхвърляха някое и друго родезийско пени — големи медни монети с дупка в средата, — а ако бяхме късметлии, хвърляха ни даже дребна сребърна монета, стигаща за малка кутия сироп.