Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

Махалапие беше разпокъсано селце с колиби, направени от кафяви, изпечени на слънце тухли от кал, и няколко постройки с тенекиени покриви. Те принадлежаха на началника на железницата и за нас бяха олицетворение на далечния, недостижим лукс. Имаше училище, управлявано от един англикански свещеник и една бяла жена с лице, изгоряло от слънцето. И двамата говореха сетсуана 2 2 Езикът на народността тсуана. — Бел.ред. , което беше необичайно, но ни преподаваха на английски и настояваха, под заплахата от бой, да оставим родния си език на игрището.

От другата страна на пътя започваше поле, което се простираше чак до Калахари. Това беше безцветна земя, осеяна тук-там с ниски акации, по чиито клони се събираха птици — носорози и папагали, с дълги, влачещи се по земята опашки. Това беше свят, който сякаш нямаше край. Мисля си, че това правеше тогавашната Африка толкова различна. Тя нямаше край. Човек можеше да върви или да язди вечно и никога нямаше да стигне до никъде.

Сега съм на шейсет и си мисля, че Бог надали иска да живея още дълго. Може би ще изкарам още няколко години, но се съмнявам. Ходих при доктор Мофат в холандската реформистка болница в Мочуди, който преслуша гърдите ми. Той позна, че съм бил миньор само като ме преслушваше, поклати глава и каза, че мините могат да навредят на човека по много начини. Като го каза, аз си спомних една песен, която пееха миньорите сото 3 3 Народност в Ботсуана, Лесото и северната част на Южна Африка. — Бел.ред. . Те пееха: „Мините ядат хора. Дори след като си я напуснал, мината продължава да те яде.“ Всички ние знаехме, че това е истина. Може да те убие паднала скала, но смъртта може да дойде и години по-късно, когато слизането под земята е само спомен или кошмар, който те мъчи нощем. Рано или късно, мините ще дойдат да си поискат дължимото и сега идваха за мен. Тъй че аз не се изненадах от това, което каза доктор Мофат.

Някои не могат да понесат такава новина. Мислят си, че трябва да живеят вечно, и започват да реват и да се вайкат, когато разберат, че времето им идва. Аз не се чувствам така и не заплаках, когато докторът ми съобщи тази новина. Единственото нещо, което ме натъжава, е, че ще напусна Африка, когато умра. Обичам Африка, моята майка и моя баща. Когато умра, ще ми липсва миризмата на Африка, защото казват, че там, където отиваш — където и да е то, — няма миризми и вкусове.

Не казвам, че съм смел човек — не съм, — но изглежда наистина не се противя на новината, която научих. Мога да хвърля поглед назад към шейсетте години, които преживях и да мисля за всичко, което съм видял, за това, как започнах от нищо, а сега имам двеста глави добитък. Имам и добра дъщеря, вярна дъщеря, която се грижи добре за мен и ми прави чай, докато седя на припек и гледам хълмовете в далечината. Когато ги гледаш отдалеч, тези хълмове са сини. Всичко далечно в тази страна е синьо. Тук сме далеч от морето, Ангола и Намибия стоят между нас и брега, и все пак над нас и около нас е този голям празен син океан. Никой моряк не може да бъде толкова самотен, колкото човек, застанал в средата на нашата земя, обграден от стотици километри синева.

Никога не съм виждал морето, въпреки че един човек, с когото работех в мините, ме покани веднъж в родното си място в Зулуленд 4 4 Старото название на бившата резервация на народността зулу, днес част от провинция в Южна Африка. — Бел.ред. . Каза ми, че там имало зелени хълмове, които стигали до Индийския океан, и че от прага си виждал кораби в далечината. Казваше, че жените от неговото село правели най-хубавата бира в страната и че там можело човек години наред да седи на припек и да не върши нищо, освен да прави деца и да пие царевична бира. Казваше, че ако отида с него, можел да ми намери жена; можело и да пренебрегнат факта, че не съм зулус, стига да съм готов да платя на бащата достатъчно пари за момичето.

Но за какво ми беше да ходя в Зулуленд? Защо да искам нещо друго, освен да живея в Ботсуана и да се оженя за момиче тсуана? Затова му рекох, че това със Зулуленд звучи чудесно, но всеки човек носи в сърцето си картата на своята собствена страна и сърцето никога няма да ти позволи да забравиш тази карта. Казах му, че ние в Ботсуана нямаме зелени хълмове като хълмовете в неговото родно място, нямаме си и море, но пък имаме Калахари и земя, която се простира по-надалеч, отколкото човек може да си представи. Казах му, че ако си роден в безводен край, даже да мечтаеш за дъжд, не го искаш чак толкова много и слънцето, което прежуря, изобщо не ти пречи. Тъй че аз не отидох с него в Зулуленд и така и не видях морето. Но това не ме направи нещастен.