Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

— Искам да имаш свой бизнес — каза й той на смъртното си легло. — Сега ще вземеш добра цена за добитъка. Продай го и започни някакъв бизнес. Кланица, да речем. Магазин. Каквото искаш.

Тя хвана ръката на баща си и погледна в очите този мъж, когото обичаше повече от всеки друг, нейният татко, нейният мъдър татко, чиито дробове се бяха напълнили с прах в мините и който се беше лишавал от какво ли не и бе спестявал, за да й осигури добър живот.

Беше й трудно да говори през сълзи, но все пак успя да каже:

— Смятам да основа детективска агенция. В Габороне. Ще бъде най-добрата в Ботсуана. Агенция номер едно.

Очите на баща й се отвориха широко, като че ли се мъчеше да каже нещо.

— Но… но…

Но умря, без да доизрече, и маа Рамотсве падна на гърдите му и оплака цялото достойнство, любов и страдание, които си отидоха заедно с него.

До „Лобатсе Роуд“, в покрайнините на града, тя сложи табела, боядисана в ярки цветове, която сочеше към малката постройка, купена от нея. На табелата пишеше:

Към основаването на нейната агенция имаше значителен обществен интерес. По „Радио Ботсуана“ излъчиха интервю с нея, в което, по нейно мнение, я притиснаха доста грубо да докаже квалификацията си, а в „Ботсуана Нюз“ излезе една много по-удовлетворителна статия, която насочваше вниманието към факта, че тя е единствената жена — частен детектив в страната. Тази статия беше изрязана, копирана и сложена на видно място на малко табло до входната врата на агенцията.

След едно мудно начало тя с изненада откри, че всъщност има значително търсене на услугите, които предлага. Консултираха се с нея за изчезнали съпрузи, за това, доколко може да се има доверие на потенциални бизнес партньори, както и за случаи, когато подозираха в измама своите работници. Почти винаги тя успяваше да даде на клиента някаква информация; когато пък не можеше да го направи, тя не вземаше такса, заради което никой от потърсилите нейните услуги не оставаше недоволен. Тя откри, че хората в Ботсуана обичаха да говорят, и само споменаването на факта, че е частен детектив, отприщваше поток от информация на всякакви теми. Явно хората се ласкаеха, че към тях се е обърнал частен детектив, и това им развързваше езиците. Нещо такова се случи с Хапи Бапетси, една от първите й клиентки. Бедната Хапи! Да загубиш баща си, после да го намериш и след това отново да го загубиш…

— Живеех щастливо — каза Хапи Бапетси. — Много щастливо. И после взе, че се случи това и всичко се промени.

Маа Рамотсве наблюдаваше клиентката си, докато й наливаше ройбос. Тя вярваше, че всичко, което искаш да узнаеш за някого, е изписано на лицето му. Не, не правеше заключения според формата на главата — макар че мнозина още се придържаха към това убеждение; по-важното беше внимателно да разгледаш чертите на лицето и общия вид. И, разбира се — очите; те бяха много важни. Очите позволяваха да надникнеш направо в човека, да проникнеш в самата му същност, и затова онези, които имаха да крият нещо, носеха тъмни очила и на закрито. Тъкмо тях трябва да наблюдаваш много внимателно.

Хапи Бапетси беше интелигентна; това се виждаше веднага. Освен това явно почти нямаше тревоги — по лицето й нямаше бръчки, освен онези, свързани с усмивката, разбира се. Значи става дума за мъж, помисли си маа Рамотсве. Беше се появил мъж и бе развалил всичко, разрушавайки щастието й с лошотията си.

— Нека първо ви разкажа за себе си — каза Хапи Бапетси. — Аз идвам от Маун, близо до блатото Окаванго. Майка ми държеше малък магазин и аз живеех с нея в къщата на гърба му. Имахме много кокошки и бяхме много щастливи. Майка ми каза, че баща ми си е тръгнал отдавна, още когато съм била бебе. Отишъл на работа в Булавайо и повече не се върнал. Един човек ни писа — друг тсуана 1 1 Една от основните народности, обитаващи Ботсуана. — Бел.ред. , който живееше там, — че доколкото знаел, татко бил мъртъв, но все пак не бил съвсем сигурен. Той пишеше, че един ден отишъл да види някого си в болницата „Мпило“ и, както вървял по коридора, видял да карат мъртвец на носилка, който много приличал на татко. Но не бил сигурен. И така, ние решихме, че той сигурно е мъртъв, но майка ми не се натъжи кой знае колко, защото никога не го бе харесвала особено. А аз дори не можех да си го спомня, така че това нямаше голямо значение за мен. После тръгнах на училище в Маун, учех при католически мисионери. Един от тях откри, че се справям с математиката доста добре, и отдели много време да ми помага. Казваше, че никога не е срещал момиче, което може да смята толкова бързо. Предполагам, че това е изглеждало много странно. Щом видех някакви числа, просто ги запомнях. После откривах, че съм ги събрала наум, без изобщо да мисля за това. Ставаше съвсем лесно, без никакви усилия. Тъй че си взех много добре изпитите и още същия ден тръгнах към Габороне, за да уча счетоводство. Това също ми се видя много просто; поглеждах цял лист с числа и веднага разбирах всичко. След това, на следващия ден, си спомнях всички числа точно и, ако трябваше, можех да ги запиша. Получих работа в банката и с течение на времето ме повишиха няколко пъти. Сега съм първи помощник-счетоводител и според мен няма да стигна по-високо, защото всички мъже се тревожат, че ще ги накарам да изглеждат глупави. Но не ме е грижа. Получавам много добра заплата и успявам да свърша всичката си работа до три следобед, а понякога и по-рано. След това ходя да пазарувам. Имам чудесна къща с четири стаи и съм много щастлива. Струва ми се, че да имаш всичко това само на трийсет и седем, е доста добре.