Аарон Флетчър - Майка Австралия

С треперещи устни и напиращи в очите сълзи, Елизабет закърши ръце.

— Шийла, никак не ми се искаше да споменавам пред теб тази работа, но съпругът ми, с когото първоначално се опитах да разисквам нещата, не желае да се намесва. Какво друго можех да направя, освен да се обърна за помощ към теб. Сега обаче ми се ще изобщо да не бях те занима…

— Какво друго можеше да направиш ли? — просъска побеснялата Шийла, пристъпвайки бавно към нея. — Да не би да си мислиш, че си единствената шибана шунда тук в тази шибана ферма, а? Знаеш, че не си, дявол да те вземе! Замисляла ли си се на мен какво ми е? Тия разгонени кочове ще ме шибат и в ушите, ако можеха, но те много добре знаят какво ще им се случи, ако се опитат. — Спирайки на сантиметри от Елизабет, с побелели от стискане устни и с присвити и искрящи очи, тя я побутна по гърдите с тежкия камшик. — Много можеше да направиш, да ти се не види. Можеше да му издереш очите или тъй яко да му ритнеш паламарката, че на два пъти да преглъща, докато си я намери обратно между краката. И ако беше го направила, щеше да те остави на мира, защото нямаше да посмее да те бие и Уайамба нямаше да има защо да го уволнява, копелето му с копеле, защото, както казах, иначе е добър скотовъд! Така че вземи да се настроиш както трябва, твойта кожа, защото иначе бързо ще се уморя да изгонвам мъжете оттук заради теб. Тъй да знаеш, и за това, и за всичко друго.

Шийла рязко се извъртя и тежките й ботуши вдигнаха облаци прах, докато тя с дълги и бързи крачки се отдалечи в посока на постройките, пляскайки с камшик по крака си. За момент Елизабет остана прикована на място с отворена уста, после сълзите й рукнаха и тя се втурна към къщи обратно по пътеката. На най-горното стъпало един от пръстите й се оплете в края на роклята й и тя с цяла тежест се просна на верандата, изправи се бавно на крака и слепешком влезе вътре, тресейки се в ридания.

Това бе една тягостно дълга нощ. Жуженето на насекомите, крякането на жабите и жалните проточени викове на нощните птици изпълваха като ехо тъмната къща; Елизабет лежеше на леглото си и плачеше, докато остана без сълзи, след което продължи със сухи стенания. Ясно съзнаваше, че в живота правдата не е гарантирана, но крещящата несправедливост на възникналата ситуация за нея бе като изтезание с нагорещено желязо. От ума й не слизаше изкривеното от бяс лице на Шийла, бълваща презрителната си тирада. Зазори се, но тя едвам виждаше през подпухналите си очи. Малко по-късно дневната светлина изпълни къщата, осветявайки всички тъмни и скрити ъгълчета и тогава тя с мъка се измъкна от леглото и с мрачна решителност навлезе в новия ден. Пийна малко чай, но веднага го повърна, след което се зае с прането. Пристигна Беси, чула от мъжа си за буйното скарване между Шийла и Стейпълтън, при което тя му заповядала да напусне фермата още същата вечер, ала триумфалното й изражение на лицето се смени с пълна обърканост като видя Елизабет. Колебаейки се какво да предприеме във връзка със състоянието на Елизабет, тя се опита да я заговори, но срещна само студено мълчание и стиснати устни, отказа се и излезе.

Елизабет стоеше наведена над коритото и переше дрехите от предишния ден, когато из къщата се разнесе гръмко потропване на тежки ботуши в ситен ритъм — женска крачка с нещо мъжко в нея. Това бе характерната за Шийла походка. От доста време ушите на Елизабет разпознаваха вече специфичното й отекване и сърцето й радостно подскачаше, щом я доловеше, но сега тя предизвика само болка по тази изгубена радост и наново подхрани разяждащото я негодувание. Елизабет се опита да се концентрира върху мократа рокля, като усилено затърка яката и ръкавите, за да изплакне силния содакаустиков сапун. Стъпките преминаха през кухнята. Тя още веднъж накисна дрехата в мътната вода, извади я на дъската за търкане и затърси яката и ръкавите. Шийла премина през задната врата и стъпи на чардака. С крайчеца на окото си Елизабет забеляза, че тя не носеше шапката си, а ръкавите й не бяха навити, което бе необичайно за този час в работен ден. Елизабет наново потопи яката и ръкавите и ги затърка между юмруците си.

— Никога, по дяволите, не съм се извинявала на жив човек, за каквото и да е, Елизабет. Но дойдох да ти кажа, че съжалявам. Срам ме е от думите ми, и съжалявам, че ги казах. Работата е в това, че аз бях толкова… е, както и да е, мама му стара. Срамувам се и съжалявам, Елизабет.

Не беше трудно да й се повярва, че никога досега не се бе извинявала. Думите излизаха от устата й по скован и нескопосан начин, звучаха странно напрегнато и приглушено, чувстваше се голямото напрежение в тях. Но най не й прилягаше да се разкайва за нещо. Много по-естествено за нея беше да изритва встрани всичко, изпречило се на пътя й, без да се замисля много, пренебрежително поглеждайки с блестящите си черни очи над дългия високомерен нос. В гърдите на Елизабет се надигна вълна от благодарност за поисканото извинение, примесена със сладникаво желание да прости, самата тя на свой ред да се извини и да се помирят. Но раните от дълбокото нараняване все още бяха отворени и боляха, пораждаха ядовита и злобна нужда и тя да нанесе болка. Накисна дрехата и след като пак я извади на дъската за търкане, изправи се, погледна Шийла с крайчеца на очите си и със стиснати устни напушено каза: