— Решил съм да зарежа всичко, Пат.
Гарити чу добре, но сякаш не искаше да повярва. Овцете, които притежаваше, не бяха достатъчни за създаването на самостоятелна ферма. След няколко години може би да, но не и сега. Нямаше и пари да купи необходимия брой. Освен това Уилямсън се беше държал толкова справедливо и бащински с него, че дори мисълта, че ще работи за някого другиго, бе мъчителна. Споменът за сиропиталището беше твърде замъглен в съзнанието му и му се струваше, че през целия си живот не е вършил нищо друго.
— Един мъж трябва да прави това, което чувства, че трябва да прави, Франк — тихо каза той.
— Да, или това, което просто трябва да прави. Здравето ми е влошено, не мога вече да се справям сам, а и от известно време си мисля, че ще бъде пълна глупост да разширявам работата и да се трепя, както досега, за да създам нещо за синовете си. Ще гледам да се погрижа вече за старините си, защото те явно са избрали вече своя път.
— А какво ще стане с твоята ферма?
— Предполагам ще можеш да се грижиш за нея вместо мен, нали, Пат?
— О, да, с най-голяма радост! Но ако трябва да съм съвсем честен, ще трябва да ти кажа, че мечтая да имам своя, собствена ферма някой ден.
— Прекрасно те разбирам. Защо тогава не я купиш вместо само да я стопанисваш?
— Но… ти знаеш, че нямам достатъчно пари, за да купя фермата ти, Франк!
— Успокой се, сега няма да искам от теб цялата сума. Стоката, постройките и подобренията, които направих, струват над десет хиляди гвинеи. След тазгодишната разпродажба на вълна твоите пари ще станат над четири хиляди гвинеи. Значи разбираме се така: ще ми дадеш две хиляди на ръка сега, а останалите осем хиляди ще ми изплащаш по хиляда на година.
Пат се огледа възбудено наоколо с блеснали очи, а после се засмя и каза:
— Добре, съгласен съм!
— Съгласен си, но внимавай, Пат. Идват трудни времена и мнозина ще фалират и без да им тежат дългове като твоя. И запомни — аз не ти продавам земята, защото този въпрос още не е решен и кой ги знае ония копелета в Сидней и Лондон какво ще измислят. За наводненията, пожарите, кучетата динго и крадливите овчари изобщо няма да ти споменавам, а един господ знае още какви премеждия ще ти дойдат до главата.
— Ще се боря — тихо, но решително промълви Гарити, — и да пукна, ако не се справя с всичко!
Уилямсън се покашля, за да прочисти гърлото си, потупа приятеля си по рамото и с горчив тон промълви:
— Ех, Пат, ако само беше мое момче, щяхме да покрием целия Ню Саут Уейлз с овце, та да изядат ушите на хората наоколо! Но нищо, хайде, както и да е. Желая ти успех и вярвам, че няма да ме подведеш.
— Няма. Ще видиш. Аз дори вече реших как ще нарека фермата, която един ден ще бъде моя. „Уайамба“ ще я нарека, Франк.
Дълбоко някъде, под булото на отчаянието от всичко преживяно, изникваше накъсаният и мъгляв спомен за първите овце, които беше видяла. Това бяха детски спомени, запечатили се в съзнанието й, картина от отколешна сцена от едно пътуване в покрайнините на Сидней, вероятно когато е придружавала баща си някъде. Тя беше като бляскав диамант от времето, когато умът й не беше омърсен и беше изградил високи кристални дворци от камъните покрай пътя на живота. Това беше една картина на свежи зелени пасища, над които грееше засмяно слънце от ясните сини небеса и осветяваше вълнестите овце, боричкащи се просто от радост от живота.
Действителността обаче се присмиваше на спомените. Вместо свежите зелени пасища сега се беше разпростряла безкрайна кафява степ, осеяна с ниска растителност и малки хълмчета с изсъхнала трева, където понякога се изправяха дървета. Пустош — празна, самотна и изоставена земя. Слънцето печеше, но не от ясни сини небеса. Изгарящите му лъчи идваха от бледо месингово небе с такава мощ, която изпиваше силата на човек, а нагорещеният въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Овцете бяха келяви, не вълнести. И вместо да припкат от радост от живота, те се мъчеха да оцелеят както всяка друга животинка.
Освен това те воняха. Всичките бяха болни от гъбични инфекции, които често бяха толкова тежки, че животните буквално се разпадаха, придвижвайки се. Други бяха така изгорели от слънцето след остригване, че целият им гръб от врата до задницата се бе превърнал в един огромен мехур, който понякога се пукаше и обливаше хълбоците и плешките с течност, която изсъхваше, хващаше кафява кора, белеше се и се тътреше по земята, докато някоя друга овца не я настъпеше и по този начин се отпаряха цели парчета, лъсваше живо месо и открити мускулни влакна. Някои имаха разкъсвания, торбести издутини по хълбоците, плешките и стомаха, а други страдаха от червеи, които правеха вратовете им да изглеждат гротескно подути, и едва вървяха. Почти на всички кожата около ануса и ампутираната опашка беше одрана, за да не може там да се насъбира тор. По някои обаче торта се беше задържала, рояци мухи се виеха и задниците им бяха покрити от щъкащи червеи. Имаше и такива овце, където тази процедура беше направена набързо и те бяха така осакатени, че просто не беше за вярване, че още са живи. Някои бяха ослепели с едното око, на други им липсваха ушите или тътреха крак, осакатен при прибързаното стригане.
Читать дальше