Аарон Флетчър - Майка Австралия

Не беше минал и месец, откакто се бяха установили в новия лагер, когато една сутрин Майра и Дуулиба започнаха припряно да се приготвят и шетат. Пат бързо схвана, че е дошло времето да се роди новото дете и без много приказки взе Колин със себе си и отиде да наглежда стадото си, въпреки че навън вятърът духаше свирепо. Късно следобед той забеляза сигналния огън и без да се бави се запъти към бараката. Този път Майра бе родила момиче. Пат стоя дълго загледан в малката, усмихвайки се на нещо свое, реши да я кръсти Шийла — на майка си.

Приликата между Колин и баща му се засилваше все повече с израстването на момчето. От майка си той беше наследил тъмната кожа и аборигенските черти, а от Пат — чистите сини очи и чупливата кестенява коса. При Шийла обаче смесването на кръвта беше взело друга насока. Очите й бяха блестящи и черни, а кожата й тъмна, но чертите на лицето й бяха много красиви и определено англосаксонски. Тя също беше едро бебе, не като Колин, но все пак по-едро от обичайното.

След раждането на Шийла Пат започна да отделя по-голямо внимание на Колин, защото забеляза, че момчето проговаря на езика на майка си, а това определено не му харесваше. Веднага щом тръгнаха обратно на север, той започна да задържа Колин почти по цял ден покрай себе си. Даваше му да си играе с кучетата, а когато се измореше, го качваше на коня или го носеше на ръце и надълго и нашироко му разказваше куп неща. Малкият слушаше в захлас с ококорени очи баща си, сякаш разбираше всяка негова дума.

При следващото си посещение Уилямсън донесе захаросани плодове и сладки за Колин и остана очарован от Шийла за радост и гордост на Майра. Донесе им и една торба с картофи — голяма рядкост във вътрешността. Всъщност, това бяха първите картофи, които Пат виждаше от години наред. Но в сравнение със сладките корени, които Майра и Дуулиба печаха направо в жарта, те му се видяха доста безвкусни.

Стадата, от които Пат имаше дял, се бяха възпроизвели добре предишната година, а количеството произведена вълна също беше значително. Уилямсън не беше получил все още известие как бе минала продажбата. Освен това изглеждаше някак странно незаинтересован и разсеян. Гарити го беше виждал във всякакви настроения, но този път явно имаше нещо недоизказано и доста обезпокоително.

На другата сутрин всички станаха рано, както винаги. Жените приготвиха закуската и се захванаха с ежедневното си домакинство, а Пат и Уилямсън взеха със себе си Колин и изкараха овцете на паша. Към обяд седнаха на сянка под едно дърво. Уилямсън запали лулата си и като се усмихваше към припкащото дете, каза:

— Ще се гордееш с него някой ден, Пат.

— Да, ако излезе толкова свестен мъж, колкото свястна жена е майка му. Колебаех се доста, преди да се реша да създам деца с местна жена, но сега не съжалявам.

— Имаш право. Тя е по-малко дивак от много бели жени, които познавам. Аборигените могат да ни научат на много неща, стига да си отваряме добре очите и ушите.

— Е, че това е така, за мен вече няма две мнения. Твоето семейство също е добре, нали?

Уилямсън замълча за дълго. Погледът му беше безизразен и зареян надалеч в равнината. Пат усети, че е задал неудобен въпрос и смутено погледна встрани. Но Уилямсън заговори:

— По-голямото ми момче прекара миналото лято в Сидней.

— В Сидней?

— Да, работи за зет ми, който е дребен бизнесмен. Изглежда тази работа ще е по-подходяща за него. Комарите и мухите много го тормозят тук. Сега пак го пратих там.

Уилямсън поклати глава, плю настрана, после пак сложи лулата в устата си и продължи провлечено:

— Майка му ми пише, че градът е по-подходящо място за него. Така ми писа преди и за малкия — той въздъхна тежко, усмихна се тъжно и продължи: — Знаеш ли, Пат, тебе те чувствам повече като син, отколкото моите собствени.

Това изказване доста смути Гарити и той притеснен замълча за дълго, преди да каже:

— Не зная какво щеше да стане с мен, ако ти не ме беше взел от сиропиталището, Франк.

— Ти си направил точно толкова за мен, ако не и повече, Пат, приятелю.

Гарити кимна в отговор, след което двамата мъже дълго пушиха, загледани мълчаливо в далечината.

През целия следващ ден Уилямсън беше разсеян и затворен. Само от време на време се засмиваше на всевъзможните детински игри, които Колин измисляше с разни пръчки и камъни.

Късно следобед всички седнаха да хапнат край огъня. Докато Майра и Дуулиба вдигаха остатъците от вечерята и ги хвърляха на кучетата, Пат и Уилямсън спокойно пиеха чай и пушеха. Изпускайки облачета дим и замечтано загледан в огъня, Уилямсън каза: