Аарон Флетчър - Майка Австралия

Вцепенените им лица изразяваха неразбиране, докато гледаха ту Шийла, ту нея. Елизабет сграбчи едната от тях за ръката и я ритна по задните части.

— Вън оттук, нещастнице! Да ви няма!

Те изхвърчаха навън през всекидневната към входната врата. Елизабет се върна при Шийла, наведе се към нея и я прегърна.

— Ела!

— Мама и татко, Елизабет…

— Знам кои са! — ядосано извика Елизабет, като я придържаше и се опитваше да я вдигне. — Ела, хайде!

Шийла погледна Елизабет стреснато, с коса разпиляна по лицето й. Облегна се с ръка на стената и се опита да стане. Елизабет я хвана по-здраво и я поведе през хола. Шийла заплака отново. Преминаха във всекидневната и Елизабет се отпусна на дивана.

Чу се шум от стъпки по верандата, след което входната врата изведнъж се отвори. Нахълта Беси, пребледняла и разтревожена.

— Какво има? Какво става тук? Чух писъци…

— Бащата и майката на Шийла… — въздишайки тежко, отговори Елизабет. — Той е издъхнал през нощта, а тя сама си е видяла сметката. Беси, иди да намериш двама… не, трима мъже и им кажи…

— Сама си е какво?

— Прерязала си е проклетото гърло! Ето какво! — викна й Елизабет с неочаквана ярост. — Той е умрял, а тя е пожелала да си отиде с него! Сега затвори си устата и ме слушай! Иди намери трима мъже и…

— Умрели?! — Беси захлипа и се обля в сълзи. — И двамата… — зарида тя като захлупи лицето си с ръце. — Господи… Господи…

Елизабет гневно се озъби, грубо я сграбчи за ръцете и я плесна през лицето.

— Слушай ме, проклетнице! Ще имаш време да хленчиш, но сега аз имам нужда от помощта ти!

— Ти нямаш право да ме биеш, Елизабет! — ридаеше Беси, като се отдръпваше от нея. — Ти нямаш право да правиш това. Те са умрели… и двамата…

Стиснала зъби Елизабет хвана раменете на Беси и я разтърси здравата.

— За бога, така ще те ударя, че никога да не забравиш, ако не ме слушаш и не правиш това, което ти казвам — скръцна със зъби Елизабет. — Имаме достатъчно работа за вършене и никакво време за рев точно сега!

— Добре — изломоти Беси, като подсмърчаше, бършеше си очите и кимаше. — Добре, какво тогава? Какво да направя?

— Иди до бараката, до кошарата или където и да е и кажи на трима мъже да дойдат веднага. След това донеси чисти чаршафи, по един кат дрехи за двамата, парцали и няколко кофи с вода. Донеси всичко това в хола, за да почистя. Можеш да намериш смяната, в която са моите момчета, и вземи едното да ти помогне. Кажи на другото да задържи останалите в склада. Опитай се да ги накараш да те разберат.

Беси кимна отривисто и като продължаваше да ридае, излезе през верандата на стълбите.

Шийла се беше отпуснала на дивана, плачейки неудържимо. Елизабет мина през стаята и застана до прозореца. Отмести косата си от лицето и погледна навън. Широките дъски на пода бяха студени и груби под босите й крака. Навън слънцето огряваше прашната земя, постройките и кошарите. Грубите дървени столове, на които старците седяха на верандата, бяха на обичайното си място — един до друг близо до парапета. Птичи хор изпълваше въздуха. Светът изглеждаше някак странно далечен. Дори и да възприемаше сетивно всичко, Елизабет усети, че в същото време е загубила някак си допир с действителността.

Тя си спомни чувството на необяснима тревога, обхванало я предната нощ. Убедена беше, че старицата е била жива по това време — тиха в агонията си от скръб в стаята с умрелия си съпруг, чакаща момента, в който ще си легнат всички, за да може да вземе ножа от кухнята. Ако Елизабет се беше изкъпала малко по-рано или по-късно, или ако бе имало някаква друга незначителна промяна в действията й предишната нощ, тя щеше да види старицата и да схване какво прави. Можеше да накара по някакъв начин старата жена да се щади, да сподели сълзите и скръбта си с другите, и да чака изгрева на слънцето, който винаги носи кураж. Устните й потрепериха, очите й се наляха с горещи сълзи. Тя оправи отново косите си, като се опитваше да надмогне слабостта си.

— Тя не трябваше да го прави… — пророни, хлипайки, Шийла. — Не трябваше да си прерязва гърлото.

Елизабет избърса очите си и въздъхна дълбоко, като стискаше устни и гледаше Беси, която тичаше между къщите, при което полата й се люлееше между глезените, а големите й гърди подскачаха.

— Да вземе да си пререже гърлото… тази тъпа туземка — продължаваше да нарежда Шийла. — Никой никога не може да каже какво им е в главата на тия аборигени. Да си пререже гърлото… — И тя отново се разрида.