Аарон Флетчър - Майка Австралия

— Да, ние ще се погрижим за тях както подобава, Шийла.

— Добре, че ти се зае с тях. Аз нямаше да мога.

Елизабет се усмихна, потупвайки Шийла по бузите.

— Е, не се тревожи, ще направя същото и за теб, когато му дойде времето.

Шийла повдигна леко глава, върху лицето й се изписа сърдито изражение, след това се отпусна отново и едва-едва се усмихна.

— Кучка такава!

Усмивката на Елизабет изчезна. Тя погледна през прозореца със замислени очи, поклати глава и погали с върха на пръстите си бузата на Шийла.

— Да, ще го направя, така да знаеш — прошепна тихо.

Резкият пронизителен звук на парната свирка се извиси до писък в горещия въздух, разпростря се и удави гълчавата на блъскащата се по перона тълпа, превръщайки се в пулсация, която така всмука в себе си човешките гласове, че устните на зачервените брадати лица продължиха да се отварят и затварят сякаш безсмислено. След това воят на свирката бавно се понижи, сведе се до вибриращо чуруликане, пак се извиси в три къси изсвирвания като сирена и най-после секна. За момент кънтящите вибрации продължиха да се носят из въздуха, като че ли го бяха изпълнили с обемна субстанция, на която й трябваше време да се разсее, и чак след това шумът на тълпата отново изплува отгоре — протяжни викове, кратки провиквания и глъч от високи и ниски гласове, които се сливаха и размазваха отделните разговори в една обща неразбираема врява. Хората подскачаха, махаха с ръце, шапки, бутилки и забрадки, бутаха се едни в други, при което отделните лица губеха очертанията си.

— Ето това се казва изпращане!

Дълбокият глас на Уилямсън прогърмя в ухото му, надвивайки рева на тълпата; Джеймс леко кимна, повъртя между пръстите си пурата с отворени краища и отхапа малко от крайчеца й, за да може силният топъл вкус на тютюна да изпълни устата му. Двамата стояха в дъното на оградената с желязна решетка платформа пред входната врата на служебния вагон в края на композицията. Крилата на вратичката на платформата се разтресоха от опитите на някакъв мъж да я преодолее. Уилямсън се отдалечи от вратата на вагона и тръгна към вратичката на платформата, крещейки и жестикулирайки заканително. Той имаше малко неуместен вид: беше облечен в костюм от груб вълнен плат, който му седеше като торба, яките му широки рамене смешно издуваха сакото му, ръкавите и съответно крачолите му бяха прекалено къси за ръцете и раменете му, отгоре на всичко беше обут във все същите тежки износени ботуши. Но си бе останал същия Уилямсън. Дебелият му бумтящ глас изригна още едно предупреждение, юмрукът му се размаха към стреснатото и уплашено усмихващо се червендалесто лице, след което се стрелна напред; кръвта шурна от носа на нахалника и лицето му се изпари. Уилямсън се обърна и се върна към прозореца, триейки юмрук в сакото си и тръскайки глава с язвителна усмивка. Чертите на лицето над брадата му бяха едновременно грозни, честни, решителни и груби — резултат от силния примес на аборигенска кръв.

— Няма да се научат тия копелета, брей!

Джеймс се усмихна, кимна и извади още една пура от горния вътрешен джоб на сакото си. Уилямсън я пое, кимайки с благодарност, Джеймс извади кибритена клечка от един страничен джоб на сакото си, драсна я по фенера до вратата на вагона и обви с длани оживелия пламък. Протегна я към Уилямсън, който се наклони да запали пурата си, като я държеше внимателно с две ръце, сякаш да демонстрира колко много оценява жеста на приятеля си. Кимайки и пафкайки, Уилямсън се изправи, Джеймс запали своята пура, захапа я със зъби и отривисто тръсна ръка, за да изгаси клечката. Свирката отново пропищя.

— Тоя, дето кара влака, май нещо се е влюбил в шибаната си свирка — провикна се Уилямсън над силния звук.

Джеймс кимна, извади пурата от устата си, изпусна дим и погледна Уилямсън.

— Като остане без пара, ще трябва отново да зарежда котела и така сам ще си го вкара.

Дълбок смях разтърси гърдите на Уилямсън, големите му квадратни зъби блеснаха сред тъмния гъсталак на брадата и мустаците му.

— Стана ли време да тръгваме?

Джеймс отново захапа пурата и извади часовника си от джоба на жилетката. Кимна и го сложи обратно.

— Ако франтовете са се качили… — отговори той, облегна се на оградата, дръпна няколко пъти от пурата и се загледа в тълпата. Беше си отпочинал; предишната нощ бе спал дълго и бе станал в необичайно късен час, след което, без да бърза, бе тръгнал да си върши работата. Но все още чувстваше дълбоко в себе си умората, натрупана през дългите месеци на изтощителни усилия. Някакъв мъж понечи да се покатери по желязната ограда, но ръцете му се плъзнаха по решетките и той падна. Друг се опита да се прехвърли през вратичката, но Уилямсън се завтече към него, предупредително клатейки дебелия си пръст и онзи се отпусна на земята. Влакът се разтресе, платформата се разклати встрани като при силен вятър и колелетата изпищяха, триейки се по релсите.