Аарон Флетчър - Майка Австралия

Жп линията бе завършена докрай, въпреки че на моменти намесата на някои хора поставяше пречки, които изглеждаха непреодолими. Начинанието получи известност, надхвърляща конкретните му измерения, и той вече получи предложения за други проекти, включително в Порт Пири. Джеймс се чувстваше и морално възнаграден от отличните отношения, които бе успял да създаде със своите помощници и работници. Уилямсън тъкмо възнамеряваше да напусне жп разпределителната станция в Питърбъроу, където работеше като надзирател по трасетата, когато, по настояване на Джеймс, той се оказа назначен за главен надзирател на трасето на проекта Кокбърн — Скосен хълм. Джеймс, от своя страна, бе много доволен от избора си, поради един вид семейната връзка с Уилямсън, защото той бе правнук на притежателя на онова имение, което е било сърцевината на бъдещата огромна ферма Уайамба. Но дори и в този случай горчилката на живота не го подмина. Постът главен надзирател на трасето бе овакантен, когато Чарли Хауи, с когото бяха работили заедно на редица строежи, бе затрупан от товар камъни.

Вратата на другия край на служебния вагон се отвори и един пълен, спретнат мъж в хубав костюм влезе, придържайки цилиндъра си с ръка, без да го свали, даже когато минаваше по сцепленията от съседния вагон.

— А, ето къде сте били, господин Гарити. Чудехме се къде може да сте, човече!

Джеймс тънко се усмихна, стана и стисна протегнатата ръка.

— Поседнахме тук малко с моя приятел, господин Кокбърн. Мисля, че не се познавате с моя главен надзирател — господин Уилямсън. Уилямсън, това е господин Кокбърн, член на борда на директорите.

С малко по-умерена усмивка Кокбърн се обърна към Уилямсън, който също стана и неловко прехвърли канчето в лявата си ръка, за да се здрависа.

— Приятно ми е да се запознаем, Уилямсън. Радвам се, че ви виждам, да, наистина! — задърдори Кокбърн, ръкувайки се с него и като се обърна към Джеймс добави: — Да, търсехме ви навсякъде, господин Гарити. Днес е ваш празник, нали?

Джеймс поклати глава.

— Не, моят празник бе миналата неделя, когато бе положен последния траверс.

Кокбърн сърдечно се засмя.

— Да, наистина, да, така е, господин Гарити. Няма съмнение, без съмнение, така е. Е, добре, нали знаете, всички сме ви толкова благодарни за това, което направихте. Можете да бъдете уверен в нашата подкрепа за бъдещите ви начинания. Чудесна работа свършихте, господин Гарити. Ще дойдете ли да обядвате с нас?

— Не, благодаря ви, смятам да остана тук. Но мисля, че можем да намерим още едно канче и да се чукнем заедно.

— О, не, благодаря ви — разтегли пак усмивката си Кокбърн и бързо заклати глава, като видя, че Уилямсън се готви да тръгне към другия край на вагона. — Не, наистина. Вече стигнах границата си. Още веднъж благодаря, но имахме толкова много речи и какво ли не при Скосения хълм! Ами малко ли бяха тостовете после! Благодаря ви все пак. Ще присъствате ли там на празненството, господин Гарити?

— Не, трябва да потеглям направо за фермата Уайамба, още щом пристигнем.

— А, да, наистина, точно така. Семейното имение, нали? Как е фамилията?

— Отдавна не съм си ходил у дома, но доколкото знам, всички са добре. Разбира се, майка ми почина преди няколко години, така че сега единствените ми живи родственици са леля ми и нейните деца.

— Ах, да, знам, възхитителна жена. И много способна, така чувам. Да, наистина, така е. Е, добре, ако не можете да останете за празненствата, то поне ще можете да се върнете за официалното откриване през януари. Негова Светлост Манчестърският херцог ще пристигне тук, за да пререже лентата, нали знаете. Ще ми бъде особено приятно лично да ви представя на Негова Светлост.

— Много мило от ваша страна, господин Кокбърн. Да, ще се постарая да се върна за официалното откриване, ако не възникне някаква непредвидена пречка.

— Тогава ще ви очаквам — каза Кокбърн, усмихна се широко и протегна наново ръка. — Да, наистина, да, наистина. — Той стисна дланта на Джеймс, кимна на Уилямсън, обърна се към вратата, поколеба се и запита: — А, между другото, говорехме нещо преди малко в нашия вагон и стана дума… С четиридесет мили в час ли се движим или се лъжем?

Джеймс се усмихна и поклати глава.

— Ако има нещо такова, най-добре да скачаме от влака. Движим се с около двадесет и пет. Обяснил съм на ръководителя на движението, че всякаква скорост над тридесетте мили в час е рискована работа. Линията е широка едва три и половина фута, нали знаете?