Аарон Флетчър - Майка Австралия

Тия разкази, както и други подобни, които той бе чувал, бяха абсолютно неверни и изцяло измислени. Но за странстващите миньори и златотърсачи те бяха като опиум за душата и всеки, който дръзнеше да оспори макар и зрънце от приказките им, неминуемо щеше да провокира сбиване. Да, в гробището при главните кошари на фермата Уайамба имаше детско гробче с името Къмингс. Официално се знаеше, че смъртта на първия съпруг е била причинена от глиган. Имаше и други по-големи или по-малки зрънца от факти, от които като върху плодородна почва израстваха невероятните съчинения. Но старата му леля упорито отказваше да сподели нещо за първите години от пристигането си в Уайамба. А и той не можеше да събере смелост да настоява да узнае истината, щом застанеше пред хвърлящите искри сини очи и източеното й и решително лице.

Сега той гледаше през прозореца, мислеше си за нея и се усмихваше. После въздъхна и сви рамене. Една от най-невероятните истории за нея бе, че била дъщеря на свещеник. Лесно беше да я обичаш, а и всички автоматически я уважаваха, защото тя приживе се бе превърнала в легенда. На моменти обаче тя бе непоносима — със спокоен глас искаше невъзможното, а после от устата й изригваше врящ бълвоч от сквернословия, ако не постигнеше своето. Но тя можеше да бъде и нежна и любяща. В далечните си неясни спомени от детството Джеймс я виждаше като красива жена, която го целуваше и милваше и искаше от него редиците от цифри да са в строго подредени колонки и да изписва буквите точно както на картинката в учебника.

Свирката нададе вой на бързи пресекулки и тълпата се показа след последния дълъг завой. Влакът бавно се насочи по правата отсечка към сградата от ламаринени листа, набързо издигната да служи като гара. Земята около гарата бе равна, виждаха се изсушени шубраци. Множеството бе по-голямо даже и от това в Кокбърн. Пространството около гарата и релсите бе натъпкано с хора, други се стичаха и от пътя покрай близкия шлаков хълм, който едва се виждаше от накатерилите се по него посрещачи. Влакът намали хода си, пуфтейки и тресейки се, вагоните се заблъскаха един в друг в сцепленията и с радостни викове тълпата се понесе насреща.

Джеймс се отдалечи от прозореца, вдигна канчето, допи и го подаде на Уилямсън.

— Да се надяваме, че още сме достатъчно бодри, за да можем да се проврем през тълпата.

Смеейки се, Уилямсън взе бутилката и канчетата, отиде при шкафа, извади брезентовата торба и ги пусна вътре. След това затвори прозорците, а Джеймс заключи предната врата на служебния вагон, вдигна куфара си и тръгна към задната врата. Пронизително скърцайки със спирачки, влакът закова пред гарата и тълпата зарева от възторг. Джеймс отвори вратата и излезе, последван от Уилямсън, който веднага я заключи с катинар. Множеството се бе насъбрало около локомотива и предните вагони, така че назад бе по-свободно. Уилямсън прекоси платформата, разтвори вратичката и скочи на земята с брезентовата си торба на рамо, обърна се и протегна ръка за куфара на Джеймс. Джеймс му го подаде и на свой ред скочи върху чакъла и сгурията между релсите. Уилямсън му подаде куфара, затвори вратичката и двамата тръгнаха покрай гарата.

— А сега ти накъде? — попита Джеймс.

— Мисля да прекарам някой друг ден с нашите момчета, които дойдоха дотук с влака. А вие какво ще правите, господин Гарити?

— Смятам да намеря кон и да продължа до… — Гласът му се пресече, когато чу името си високо над рева на тълпата. Той се обърна и се вгледа натам. Един висок снажен млад мъж си пробиваше път сред хората и викаше името му.

— Колин, ти ли си това?

Колин се отскубна от тълпата и застана пред него. Имаше телосложението на баща си и чертите на майка си. Беше красив осемнадесетгодишен младеж, облечен в дебела риза, панталони и широка плоска шапка, както се носят скотовъдите.

— Добре ли си, Джеймс?

— Да, добре съм, така да се каже — широко усмихнат отвърна Джеймс, стискайки ръцете на младежа. — А ти добре ли си, Колин?

— Бива. — Усмивката на Колин стана още по-широка, после той се засмя шумно. — Аз пък те търсех сред тузовете, Джеймс — весело го подразни младежът.

— Е, това идва да покаже колко си глупав, ако смяташ, че ме познаваш, не е ли така? — парира Джеймс и се обърна към своя спътник. — Уилямсън, това е моя братовчед Колин Гарити. Колин, това е Едуард Уилямсън, главен надзирател на цялата работа.

— Радвам се да се запознаем — каза Колин с широка приятелска усмивка, поемайки дланта на Уилямсън.