Аарон Флетчър - Майка Австралия

— Би трябвало аз да се кача на този кон! Така ти го претоварваш със себе си и с куфара, бивол такъв!

Колин се засмя и тръсна глава.

— Добро си е кончето. Е, ще побие малко по-силно с копитата, но не мога да те закарам вкъщи с посинен задник, не е ли така? — Той дръпна юздите и насочи коня към един път, извеждащ зад хълма. — Ти нали разбра за Ърл?

Джеймс кимна и смушка коня си с пети, изравнявайки се с този на Колин. Ърл бе средният брат — по-стар от Колин, но по-млад от Денис. Преди няколко месеца го бяха убили в златните мини край Мелбърн.

— О, да, с мъка научих за това, Колин. Страшно ми домъчня, дявол да го вземе. Майка ти как го прие?

— Вари я, печи я, тя си остана вярна на себе си. Заплаши, че ще ни зашие в прясно одрана овча кожа, ако с Денис направим дори крачка към Мелбърн.

— Сигурно е била напълно права. Щеше да бъде цяло безразсъдство от ваша страна да се втурнете към Мелбърн да си търсите белята. Като поразсъдих, си казах, че точно така би могла да реагира.

— Ти пък! Не мисля, че щеше да бъде толкова неправилно. Това го направиха едни мръсни копелета, а знаеш ги полицаите — няма да си мръднат шкембетата! А и не виждам как си могъл да очакваш такова нещо от мама, като я знаеш какъв звяр е, и каква дандания вдигна заради парчето земя за Скосения хълм, че и за много други работи.

— Не майка ти изпрати там Ърл, бас ловя!

— Печелиш. Те даже се скараха.

— Ето значи. Ако той бе отишъл в Мелбърн по работа на фермата, тогава и тухла нямаше да остане от това място.

Колин присви устни и се замисли, без да каже нищо. Подкара коня по пътя, но пак спря и изчака Джеймс, който, ухилен до уши, каза:

— При главните кошари има нещо, което ще те заинтересува, бас ловя.

— И какво е то?

— Едно момиче. Цяла англичанка преселничка, и то истинска поми, а не от Сидней или нещо подобно. Има още доста пясък в нея да изтече, преди да остарее, тъй да знаеш!

Джеймс се разсмя.

— Е, добре де, нима ти или Денис не сте проявили интерес към нея?

Колин изсумтя и разтърси глава.

— Ние нямаме време за такива шибани неща. А и нещо е старичка за нас, но пък е точно за теб. Освен това е много хубаво момиче.

— Хм, аз също нямам време за такива неща.

— За нея ще намериш време, ще видиш — ухили се Колин.

Джеймс се усмихна и сви рамене.

— А какво търси тя там?

— Пада се роднина на мама. Беше пристигнала в Сидней и се нуждаеше от помощ или нещо такова, и мама я докара във фермата. Името й е Алис Уилоуби.

Джеймс разсеяно кимна, тръсна юздите и конят му се понесе след този на Колин. Двамата излязоха на широко, открито до хоризонта пространство от голи скали и песъчлива почва. После препуснаха към Уайамба.

Тънките гласчета се носеха монотонно из стаята, думите се сливаха и се превръщаха в един равен звук, така че последната сричка от една дума се сливаше с първата от друга и по този начин се образуваха думи, които не съществуваха никъде, освен в класното псалмопение, където младите умове се възпитаваха да следват сигурните пътечки на веруюто, водещо ги към зрелия живот на подчинение, усърдна работа и спазване на Божиите закони. Псалмите винаги бяха сигурен начин за запълване на последните пет минути от деня, а за Алис беше напълно невъзможно да се съсредоточи върху каквото и да е, поради ужаса, с който тя гледаше тънката струйка, процеждаща се от носа на момчето, което седеше на един чин вляво от нея. Като че ли някаква сила я караше да обръща непрекъснато очи към него и смаяно да следи какво ще се случи. Струйката потичаше надолу, след което едно силно подсмъркване я връщаше обратно в носа, а върхът на езика му се стрелваше към горната устна. И така още веднъж и още веднъж и само за един кратък миг изглеждаше като че ли пътищата на езика и белезникавата течност ще се пресекат. Но досега все още не бяха и през цялото това време устата на момчето се отваряше и затваряше и то леко се полюшваше заедно с останалите в ритъма на рецитацията.

Всички те бяха деца на работници, облечени как да е и излъчващи най-различни миризми. Повечето бяха момчета, а тя нямаше много опит в общуването с тях. Но те бяха послушни и почтителни деца и тя изпитваше към тях едно чувство на привързаност, каквото не беше изпитвала в досегашната си практика с ученици. За младите дами в дневното училище в Уексфорд, където тя бе преподавала, един поглед или само докосване на пръста й до ноздрите, би било възприето като унищожително неодобрение и тутакси би сложило край на проблема. Но младите момичета бяха прекалено заети със себе си, пристигаха и си отиваха с каретите си и нямаха много нужда от нея. Тук тя можеше да гледа гневно към някое от момчетата пред нея и да търка носа си с ръка, докато почервенее, а момчето просто щеше да реши, че носът я сърби. Но пък само една усмивка от нейна страна или една окуражителна дума и те засияваха, което я изпълваше с едно топло чувство и тя едва се сдържаше да не ги прегърне всичките.