Аарон Флетчър - Майка Австралия

— О, и аз също, тъй де — каза Уилямсън. — Дошъл си да видиш влака, тъй ли?

— Ами, нищо подобно — разсмя се гръмко Колин и поклати глава. — Майка ми жив ще ме зашие в овча кожа, ако й спомена, че съм имал нещо общо с шибания му Скосен хълм. Не, тя ме изпрати тук за Джеймс.

— А, така значи, тя те изпрати! — каза Джеймс. — Е, Господ да я благослови, че се е сетила за мен. Това ще ми спести труда да се чудя как да се добера до главните кошари.

— Недей бърза да я благославяш, преди да си говорил с нея — разсмя се Колин. — Тя сигурно иска нещо от теб или не я познавам.

— Ааа, аман с тези нейни сонди — изпъшка Джеймс.

— Аха, тъкмо това мисля, че й е влязло в главата — весело каза Колин.

— Е, по дяволите — въздъхна Джеймс, клатейки глава.

— С какво пък толкоз може един сондаж да ви затрудни, господин Гарити — каза Уилямсън. — Некадърници като мен могат и да се изложат, но мисля, че за вас няма да е трудно да забиете сондата чисто и точно както трябва. Не че ми влиза в работата, разбира се.

— Не познаваш леля ми — кисело каза Джеймс. — Тя ти разчертава кръгче от десетина фута в края на някаква кошара и там иска да й намериш вода. Но да не е много топла и да не съдържа много минерали, за да могат овцете и говедата да я пият.

— Ей, ама че опасна била! — засмя се Уилямсън. — Трябва да си на не по-малко на миля от водата, за да считаш, че можеш да я откриеш и да имаш представа на каква дълбочина да я търсиш. Но никак не можеш да кажеш предварително какви минерали ще съдържа тя.

— Иди кажи това на леля ми — отвърна Джеймс, смеейки се. — Когато се завърнах след оная работа в Хобарт, тя вече бе прокарала дървени улеи до мястото на сондажа там, където го искаше, но така ги бе разположила, че едвам намерих свободно местенце да закрепя сондата отгоре. Имах късмет и стигнах до вода. Но после тя страшно се разсърди, понеже водата била гореща.

Тримата дълго се смяха.

— Ще дойдете ли и вие с нас? — допита Колин.

— Не, ще остана тук известно време — отвърна Уилямсън.

Колин усмихнато кимна с глава, погледна Уилямсън, после Джеймс.

Време беше да се тръгва. Месеците съвместна работа и усилия оставаха зад тях. Бяха станали близки, но сега пътищата им се разделяха. На Джеймс му се прииска да каже някаква дълбока мисъл или да изрече някоя много силна фраза, която да омекоти раздялата. Но не можа да намери точните думи и само протегна ръка.

— Благодаря ти за всичко, Уилямсън.

— Аз трябва да ви благодаря, господин Гарити. И ако имате нужда от мен, просто ми пишете в Ипсуич, който е до Брисбейн. Там всички ме знаят и писмото ви ще стигне до мен, където и да съм.

— Непременно ще ти пиша. Е, довиждане.

— Довиждане, господин Гарити.

Уилямсън и Колин си кимнаха и Джеймс тръгна след братовчед си, който го поведе по една пътека, виеща се между купчини чакъл и шлака.

— Оставих конете по-надалеч от всичките тия щури… чакай, дай да нося тая работа, Джеймс.

— Виж какво, мога сам да си нося шибания му куфар — изсумтя Джеймс.

— Знам, знам — сърдечно отвърна Колин, измъкна куфара от ръката на Джеймс и с лекота го вдигна на рамото си. — Ти си го носил сам чак дотук, нали?

В отговор Джеймс весело изръмжа. Минаха покрай тълпата и Джеймс видя Кокбърн и няколко други мъже, качени на специално издигната дъсчена трибуна пред влака, явно готвещи се да произнасят речи. След малко тълпата ги скри от поглед. Колин с лекота подскачаше по пътеката, която ги изведе извън територията на гарата. Минаха покрай срутени колиби, използвани за жилища. По опънати въжета висяха парцаливи дрехи, от вратите надничаха слаби, изтощени жени и деца. Вътре в колибите беше тъмно, мрачно и горещо, носеха се неприятни миризми. След колибите се появи малко поточе, до което имаше няколко изсъхнали каучукови дървета. На едно от тях бяха завързани два коня.

— Биха могли да ти отмъкнат конете, както си ги оставил тук сами — изкоментира Джеймс. Колин вдигна куфара и го завърза зад седлото на единия от конете.

— Е, да, но после ще трябва да бягат чак до Китай, нали така?

Отговорът беше направен с мек тон и фактически без следа от младежко самохвалство. Изведнъж на Джеймс му се стори, че Колин няма да остарее, че ще си остане нещо средно между младеж и възрастен, неподвластен на времето. Познаваше го добре като личност и му се струваше смешно, че такъв като него би могъл да излиза направо от приказките. Но имаше моменти, когато очарованието на старата дама и децата й бе толкова силно, че той почти бе готов да повярва в легендите. Магията, която те излъчваха, нямаше нищо общо с човешкото им ежедневие. Струваше му се, че тя идва от това, което те представляваха, не толкова от това, кои точно бяха. Колин отново бе станал любезен и възпитан юноша, отнасящ се с уважение към по-възрастен роднина, когото обичаха и считаха за най-близък. Качвайки се на коня, Колин с лекота прехвърли крак през завързания за седлото му куфар на Джеймс.