Аарон Флетчър - Майка Австралия

Сега малката ръчичка се вдигна към носа и петната по ръкава на муселинената риза на момчето се увеличиха с още едно, а Алис си отдъхна.

Децата продължаваха да пеят, ритъмът следваше поклащането на показалката в ръката й и някои дребни грешки издаваха слабото познаване на текста. Но беше вече края на деня, тя беше изморена, а предстояха още много репетиции, които биха дали така необходимото за житейския им опит задълбочено познаване на Псалмите. Пеенето спря.

— Много добре. А сега Псалм двадесет и трети. Иска ли някой да започне? „Бог е…“ — погледът й се разходи по редицата от момчета. Всички го знаеха много добре, но в стаята цареше абсолютна тишина. Тя бе разбрала, че ако посочи който и да е от тях да започне Псалма, той ще се изчерви, ще се обърка, ще започне да заеква от притеснение, че е отделен от останалите, които в същото време щяха да изпитват всеобщо облекчение, че са се отървали и щяха да го гледат със садистично злорадство, подобно на това, с което биха гледали пеперуда, набучена на карфица, как пърха с крилца и бавно умира. Отново точно обратното на младите девойки, които изпитваха скромна, сдържана гордост, когато знаеха подходящия отговор или най-спокойно ставаха и се извиняваха, ако не го знаеха.

— „Бог е моят…“ — опита отново тя, добавяйки с надежда още една дума, след което кимна с глава и започна да движи показалката в ритъма на Псалм двадесет и трети. — Е, добре, тогава, хайде всички заедно. — „Бог е моят пастир…“.

Всички едновременно започнаха първата дума. Всеки път тя се опитваше да вдигне поне един желаещ, който да започне някое добре познато упражнение, за да развие някакви скрити качества на водач у един или друг у тях и всеки път я посрещаше стена от мълчание. Единственото разрешение беше да започнат всички едновременно, а това ставаше само когато тя дадеше тон.

Шум от тътрещи се стъпки долетя от съседната стая, но песента не наруши ритъма си и единственият знак, че тропотът на заминаващия си клас е дочут, бяха двойките очи, насочени с надежда към вратата. С крайчеца на окото си Алис забеляза как тя тихо се отваря и обемистата фигура на директорката застава в рамката на вратата, но се направи, че не е забелязала и продължи да репетира с децата, като движеше ритмично показалката си. Нито един поглед не се насочи към вратата, въпреки че всички отлично знаеха, че тя е там. Това личеше по лицата им — едва доловима промяна по мъничките, ясни личица, които се бяха свили от страх. Атмосферата в стаята се промени. Пеенето спря. Те стояха сковано и гледаха пред себе си. Алис погледна към вратата.

— Можете да ги пускате вече.

— Добре, госпожице Коупъли. — Тя се обърна към момчетата и махна с показалката. — Станете и се стройте.

Те станаха, подредиха столовете си и се строиха в редица. Рамката на вратата отново беше празна, вратата зееше отворена, но натегнатата атмосфера в стаята остана и лицата им все още стояха напрегнати. Те бяха изпитвали на гърба си жестокостта на петдесетгодишната стара мома. Алис се разходи по редицата и не можа да се въздържи да не докосне пълничките розови бузки на едно деветгодишно дете, очарователно като ангелче. Тя застана в началото на редицата и тръгна към вратата; те я последваха с тихи стъпчици в еднакъв ритъм. След това й се усмихнаха и колоната тутакси се превърна в рояк деца, блъскащи се през вратата, после се разпиля и се спусна надолу по стълбите вече като отделни деца, които се пръснаха по улицата. Тя се обърна и влезе обратно вътре. Дневното училище се помещаваше в една стара сграда, която беше предоставена на жителите, за да се научат да си броят заплатите и да четат Библията. По всяка вероятност преддверието някога бе имало огледала, маса с табличка за оставяне на визитни картички и други допълнения, тъй като сградата беше доста голяма и добре обзаведена, но сега то представляваше едно голо помещение, в което от време на време се събираха всички ученици, строяваха се в редици и слушаха наставленията на директорката. Алис прекоси преддверието и се върна обратно в класната стая, събра парченцата тебешир по масата и подреди купчинката книги, след което взе чантата си и се обърна към вратата.

Госпожица Коупъли отново стоеше там. Между тях беше възникнала една инстинктивна неприязън още от първия ден, когато Алис пристигна заедно с негово преподобие Пристън. Малките, тъмни очила върху отпуснатото лице я бяха огледали от глава до пети с нескрита злоба и завист. Кринолините на Алис, хубавите й дрехи и цветните панделки веднага бяха оценени като твърде „свободни“ и нарочно й беше даден труден клас. Но тя се беше въздържала и беше потиснала гнева си, като се надяваше, че положението й скоро ще се подобри.