Аарон Флетчър - Майка Австралия

— Учениците ви са много зле с Псалмите, госпожице Уилоуби. Госпожа Кънингам се справяше далеч по-добре от вас.

— Тогава ще внеса някои промени и ще отделим повече време за репетиране на Псалмите.

— Мисля, че също така трябва да използвате показалката си и за някои други цели, а не само да я размахвате нагоре-надолу. Ако я усетят по гърбовете си, ще повишат интереса си към това, което правят. — Тя огледа косата на Алис, след това отново я погледна в очите. — И трябва да направите нещо с косата си.

— С косата си?

— Да, именно. Не се и съмнявам, че привлича всички мъжки погледи в залата за танци, но е прекалено неподходяща за класната стая.

Кринолините бяха захвърлени, ярките, хубави платове бяха заменени с тежки, безцветни муселини, които тя бе възнамерявала да използва само за къщна работа, а красивите панделки бяха заменени с гребенчета. Тя беше отминала с мълчание всичките забележки на човек, чието образование и възпитание бяха крайно недостатъчни дори за малкото дневно училище в Сидней. Това беше една закъсняваща тактика и Алис се беше чудила кога ли ще настъпи сблъсъкът, като се надяваше, че ще може да го избегне, докато нещата се разрешат. Но хората, които изпитват удоволствие от това да бъдат жестоки с другите, нямат мярка. Всяка малка победа възбужда апетитите им и те не мирясват, докато не извадят душата на жертвите си. Това беше до болка познато на Алис; тя беше виждала да постъпват така с баща й — мил, но слабохарактерен човек, който работеше като чиновник и беше жестоко експлоатиран от началниците си и подлаган на случайната злоба на месари, шивачи и на практика почти всички, с които влизаше в контакт. Майка й, смазана от беднотия и болести, не беше очаквала нищо повече от живота. Но откакто Алис навърши петнадесет години, много хора бяха оставали изненадани от факта, че в една среда, белязана от безхарактерността, може да се развие кураж у едно дете. По навик тя беше винаги учтива и сдържана, докато не я предизвикаха и дори в настоящото странно, непознато обкръжение и при тези неблагоприятни условия продължаваше да вярва в доброто у другите и беше дори още по-отстъпчива от преди.

Но сега вече времето беше дошло. На някои хора, които се наслаждаваха на собствената си жестокост, удоволствието щеше да им бъде отнето. Гъстите и тежки червеникавокестеняви къдрици никога нямаше да усетят докосването на ножици само заради завистта на една старомодна жена с тънка, прошарена, пръчковидна коса.

— Няма да отрежа косата си, госпожице Коупъли.

Увисналите бузи на директорката пламнаха, ноздрите й се разшириха и брадичката й потрепери. Тя се изпъна.

— Няма да отрежете косата си? Казах ви, че е прекалено свободна!

— В такъв случай, страхувам се, че ще трябва да обезпокоя преподобния Пристън да се погрижи да ми потърси работа на друго място.

— О, да, не се и съмнявам, че можете да намерите начин, за да му се отблагодарите за проявеното към вас внимание.

Алис едвам сдържа победоносната си усмивка. Сега тя имаше оръжие. Преподобния Пристън беше представителен, влиятелен мъж под четиридесетте, с прекрасно семейство и две деца, помощник-пастор с установен авторитет пред по-висшето духовенство, включително и епископа. Усърдието, с което се беше захванал да й помага, вниманието и симпатията, които проявяваше към нея и нейното положение, несъмнено бяха породени от същите причини, които предизвикваха и нескритото възхищение в очите му, но той беше достатъчно благоразумен и винаги се държеше с нея официално, предразполагаше я към контакт със съпругата си и се срещаше с нея винаги в присъствието на други хора. Недопустим беше дори и намек за някакъв скандал. Но яростта на госпожица Коупъли беше надминала нейните пълномощия и езикът й беше отишъл твърде далеч. Училището, както и другите подобни институции в града, се управляваха от църквата. А това значеше, че госпожица Коупъли беше косвено подчинена на преподобния Пристън. Тя явно осъзна, че е отишла прекалено далеч и се опита да смотолеви нещо, за да замаже нещата, но Алис я отряза.

— Аз мога да остана при всички положения, госпожице Коупъли, дори и това да е преценката ви за моя характер. Но по този начин вие поставяте под съмнение мотивите и намеренията на негово преподобие Пристън. Той и съпругата му винаги са били изключително любезни към мен, а като изключим това, той е и един уважаван църковен служител. И ако каквито и да е приказки се разпространят за него, аз не мога да направя нищо друго, освен да се свържа с него и да му споделя, че…