Аарон Флетчър - Майка Австралия

Алис тръгна по улицата, която минаваше покрай църквата и водеше към парка — обширна тревна площ със зелени поляни, цветни лехи и сенчести дървета, след което зави по пътеката към квартирата — една стая в малка къща, която някога е била жилище на помощник енорийски свещеник. В къщата живееха още петима души — три възрастни жени инвалиди, една вдовица, която се грижеше за тях и поддържаше къщата, и едно умствено недоразвито момиче, и всички те бяха роднини или вдовици на починали свещеници. Мястото беше спокойно и приятно, вдовицата беше много мила, майчински настроена жена, най-близка до приятелите, които Алис имаше, а къщата беше педантично чиста. Храната беше хубава и предостатъчна, а цените бяха достатъчно скромни, за да може да спестява по няколко шилинга от заплатата си. Алис живееше в една стая с бавноразвиващо се седемнадесетгодишно момиче, чийто странности в поведението бяха доста смущаващи. Понякога тя се заключваше и стоеше в клозета с часове, като поставяше вдовицата в неудобно положение и необходимост да седи отвън на пейката и да й вика да излезе. Тя имаше и един комплект обръчи, които някой й беше дал, и често играеше с тях до късно през нощта.

Вдовицата стоеше на вратата и като видя Алис, слезе по стъпалата и тръгна по пътеката към нея. Алис се поколеба, като видя къс хартия в ръката й и сърцето й изведнъж се сви и подскочи; тя се опита да се усмихне и забърза към нея.

— Добър ден, госпожо Хоукинс.

— Ела, ела, скъпа. Едно момче донесе това за теб преди не повече от час. Каза, че идва от името на търговския посредник Къмингс.

Лицето й изразяваше любопитство и Алис я заподозря, че не може да чете и пише. Тя се усмихна и кимна, взе листа и го погледна. Беше просто молба да се обади на господин Джеремая Къмингс в канцеларията му във фирмата. Тя беше очаквала поне лична кореспонденция от братовчедка си. И докато предишния път трябваше да разговаря с един от служителите от канцеларията, сега явно щеше да се срещне с някой от началниците, ако се съдеше по името.

— Да, трябва да отида там веднага — каза тя замислено, като отново погледна кратката бележка. След това я прибра в чантата и се усмихна на вдовицата. — Както изглежда, имат новини от братовчедка ми.

— Ами да, сигурно. Добре, аз ще приготвя чая да е готов като се върнеш, скъпа. И имам от хубавите кифлички днес, онези, дето ги обичаш.

— Чудесно — каза Алис, като се усмихна лъчезарно и се запъти обратно по пътеката. — Благодаря ви, госпожо Хоукинс.

— Няма защо, скъпа. Надявам се новините да са добри.

Алис хвърли един поглед през рамо, усмихна се отново и кимна, след което забърза по пътеката и усмивката й изчезна веднага, щом се обърна. По един или друг начин въпросът с братовчедка й трябваше да бъде уреден. Кратката и сбита бележка от фирмата й се струваше някак злокобна. Напълно възможно беше братовчедка й да е отговорила, че не се чувства задължена към някаква далечна роднина от Англия. А при това положение Алис едва ли щеше да бъде желан гост.

Улиците бяха оживени и пълни с народ, беше почти края на деня — жените пазаруваха, търговци, хамали и работници се прибираха от работа, а амбулантните търговци бяха наизлезли по улиците и предлагаха стоката си. Тя зави по „Бридж стрийт“ към доковете, като се промъкваше между хората и следваше маршрута, по който я беше превел първия път преподобния Пристън, тъй като знаеше, че някои от улиците не са много подходящи за млади дами.

След като мина последната пресечка, тя видя табелата пред себе си и забави ход, за да успокои дишането си. Поколеба се за миг отвън пред вратата, хвърли един поглед върху роклята си и я поизпъна, след което бутна резето и влезе.

Външната канцелария беше малка, мрачна и разхвърляна, една дървена преграда заграждаше малко пространство пред вратата, а началникът на канцеларията седеше на един стол точно срещу входа. Той беше възрастен мъж, с рядка, бяла коса и изпито, силно набръчкано, намусено лице, на което бледите му сини очи гледаха някак отвисоко. Твърдата яка, която стърчеше около тънкия му съсухрен врат, беше доста широка, вратовръзката му беше замазана и с лекета, а вълнените маншети на ръкавите му правеха ръцете му да изглеждат огромни, в странен контраст с целия му мършав вид и с тънката му, с изпъкнали вени ръка, която държеше едно перо. Двамата по-млади мъже и едно момче, които седяха на бюра покрай стената, хвърлиха по един поглед към нея, след което бързо наведоха очи и продължиха да пишат отново. Те бяха същите, които беше видяла предишния път. Атмосферата беше скована и официална, както и преди и дълбокият глас на преподобния Пристън беше звучал тогава някак неестествено високо. Алис тихо затвори вратата, мина плавно по дървения под и се повдигна на пръсти, за да се представи на началника на канцеларията.