Аарон Флетчър - Майка Австралия

— Какво говориш, глупаво момиче! — госпожица Коупъли се обърка съвсем и неусетно в образованата й реч се промъкна провинциален диалект. — Нищо такова не съм казала.

— Бих могла да поставя това под съмнение, госпожице Коупъли. Аз пределно ясно чух какво казахте. Може да е било неволно изпускане на езика, но дори и така да е, това издава едно отношение, което аз не мога да отмина току-така.

— Вие просто не сте ме разбрали правилно — госпожица Коупъли се опита да се усмихне и да си възвърне спокойствието. — Вие въобще не сте ме разбрали. Кой ви говори за друго място? Вие си имате работа тук, нали така? Аз не съм казала нищо, което може да се тълкува като заплаха в тази насока. Аз просто се опитах да направя забележка относно косата ви.

Най-жестоките са и най-страхливи, когато срещнат съпротива. По пепелявите бузи избиха тъмночервени петна, устните й трепереха и тя дишаше тежко. Беше се заблудила в скромното държане на Алис. Не беше очаквала съпротива и обратният удар се оказа направо смазващ.

— Госпожице Коупъли, да разбирам ли или не, че косата ми е неподходяща за работа тук?

— Носете я така, както желаете — отвърна тя мрачно. — Аз просто направих една забележка и нека с това да приключим.

Алис стисна устни и кимна леко. Тя имаше пълен контрол над положението. Но имаше и още нещо. Госпожица Коупъли често привикваше едно или две момчета в залата и под един или друг предлог ги налагаше жестоко с показалката, като насаждаше постоянен страх у всички ученици и удовлетворяваше собствената си извратена необходимост от малтретиране. Много често това бяха ученици на Алис. Те страдаха заради това, че бяха нейни.

— Има и още нещо, което бих искала да обсъдя с вас, госпожице Коупъли. Както знаете, моята предишна практика като учителка беше в девическото училище в Уексфорд.

— Да? — изрече директорката, гледайки я неприязнено.

— Процедурата, с която съм свикнала, е учителката да наказва собствените си ученици и да отговаря пред директорката за тяхното поведение и подчинение. Бих искала и тук да има същия ред.

Директорката почервеня още повече и се приближи към Алис.

— А какво ви кара да мислите, че можете да идвате тук и да променяте нещата? Всяко от тези мързеливи, невъзпитани деца ще си изяжда боя, ако го заслужи, без значение дали това ви харесва на вас или не.

— Нямам желание да променям подобни неща, госпожице Коупъли. Аз просто поставям условията за моята по-нататъшна работа тук. И ако вие ги намирате за неприемливи, аз просто ще приема, че нещата са във ваши ръце и ще си потърся работа другаде без повече коментари. Негово преподобие Пристън ми спомена за още няколко възможности. И аз вярвам, той ще се съгласи с мен, че има и други места, където биха ме приели на работа с куп предимства във всяко отношение, разбира се, ако намеря за необходимо да се свържа с него.

Директорката я изгледа кръвнишки, устните й се свиха в тънка линия и в очите й проблесна страх и омраза; тя кимна с глава и неохотно проръмжа.

— Е, добре…

— Много ви благодаря, госпожице Коупъли — каза Алис любезно, излезе бързо от стаята и тръгна към външната врата. — Приятен следобед.

Госпожица Коупъли измънка някакъв отговор, а Алис се усмихна доволно на себе си и излезе.

Училището беше близо до центъра на града, точно до Кингс Крос и недалеч от квартирата й, която се намираше зад църквата „Св. Георги“. Улицата беше оживена — файтони, каруци, товарни коли се движеха нагоре-надолу, а отстрани се блъскаха пешеходци. Въпреки цялото това движение, на Алис всичко й се струваше някак провинциално. Повечето от хората бяха облечени в груби селски дрехи, а голямата част от превозните средства бяха натоварени със стока; от време на време се мяркаха животни, карани по улицата, а сградите бяха малки и повечето едноетажни. Но определени неща се разминаваха основно с провинциалните райони в Англия. В много отношения тук имаше една специфична атмосфера, съвсем различна от другите места, които тя беше виждала. Не беше Англия. И тя все още усещаше остри пристъпи на носталгия, въпреки че положението й беше далеч по-добро, отколкото изглеждаше първоначално.

Роджър Уорфийлд беше интересен мъж, който се отличаваше от останалите както със своята обезоръжаваща мъжественост и обаятелна нетърпимост към обществените условности, така и с чаровните си приказки. Той моментално ставаше център на внимание, където и да влезеше. Беше си избрал Алис. Тя го бе отрязала, като не искаше да се приобщава към празноглавите жени, които се въртяха около него, но той беше започнал да я преследва с такава целенасочена упоритост, която представляваше върха на всяко ласкателство и беше най-актуалната тема на всички разговори. За неин ужас той дори се беше появил един ден в училището, където работеше тя преди, и беше успял донякъде да превърне неуспеха си в успех по начин, който само той владееше, очаровайки директорката и останалите учителки така, че те пърхаха около него и се кикотеха, като че ли и грам мозък не им беше останал в главите. Но през цялото време очите му бяха приковани в нея.