Аарон Флетчър - Майка Австралия

Най-трудният момент от раждането настъпи веднага, след като то приключи. Това беше очакването, докато в другия край на стаята всички си шепнеха около бебето, оглеждайки го и миейки го. Монотонните звуци от песните навън и ритмичните удари от дайгеридос преминаваха през прозорците и изпълваха стаята. Отекваха в съзнанието й, извиквайки в него откъслечни спомени на радост и тъга, преживени тук в къщата. Беше ясен и студен зимен ден. В друг момент би го възприела по-различно. Отначало бе близо до решението да се завърне в голямата къща на Гарити, за да роди бебето. Но старецът беше болен и тя предпочете да остане в дома, далеч от нездравата атмосфера на старческо креене.

Бебето изплака. Това беше писъкът на човешкия протест срещу положението, в което неумолимият ход на времето и неизменните закони на природата го тласкаха. Един здрав и нормален детски плач. Напрегнатото очакване на Елизабет беше почти непоносимо. Опасение, надежда и съмнение се бореха в умореното й и вцепенено съзнание. Чу се плясък на вода и двете аборигенки си размениха някакви коментари на собствения си език. Беси тропаше с обувките си по пода, а старицата, мърморейки й каза нещо на пиджин-инглиш. Приближиха се до леглото. Елизабет леко обърна глава и ги погледна. Беси носеше бебето, увито в одеяло, и цялата сияеше, докато говореше:

— Това е най-хубавото момченце, което някога съм виждала! Какво ли не би дал мъжът ми някои от нашите да се бяха родили толкова едри и здрави!

Елизабет беше изморена и отпусната, но гордостта й и нуждата да покаже доверие към тях я накараха да не ги пита нищо. Същите импулси контролираха чувствата и изражението й и тя си позволи само една лека и уморена усмивка. Тя трудно се сдържа да не развие бебето и да го разгледа, докато Беси го поставяше върху сгъвката на ръката й. Мъничкото лице, което се подаваше от завивките, беше зачервено и набръчкано. То цялото се разкривяваше, когато мъничката уста се отваряше и затваряше. Плачът му почти болезнено отекваше в ушите й и заглушаваше звуците на дайгеридос и ритмичните, съпровождащи песните отвън. Старицата се усмихваше широко; лицето й се сбръчка още повече, зъбите й блеснаха, а очите й искряха. Тя се наведе над леглото на Елизабет, долепи буза до нейната и погали ръката й. После се изправи, хвърли бърз поглед на аборигенките и кимайки с глава, ги повика навън. Стъпвайки безшумно с босите си нозе, те излязоха през входната врата, а старицата ги последва, почуквайки тихо с бастуна си по пода.

Елизабет отново впери поглед в тавана, отпускайки се в доволната си умора. Беси се суетеше напред-назад. Плисна през прозореца една кофа вода, после започна да подрежда съдовете на масата, бърборейки:

— Никога не съм виждала старата по-доволна. Забеляза ли ухиленото й лице? Никога не е била такава.

Спря да говори за момент, докато шумът и песнопенията навън не стихнаха. Въздъхна тежко, докато събираше купчината парцали, за да ги сложи в легена и продължи:

— Спряха, слава богу. Която и да е родилка може да се смахне при подобна врява. Ще видя кои са навън, та да влязат и да погледнат бебето.

Елизабет тихо попита, като преглъщаше с пресъхнали устни:

— Тук ли е Колин?

— Не, защото тази сутрин приличаше на разярен глиган, и няколко мъже, за да отвлекат вниманието му, го заведоха до оборите, за да види новите крави там и да си отклони вниманието. Спрямо теб може и да се държи добре, но не е така, що се отнася до другите. Но ще изпратя някой да го извика, ако майка му не е сторила това. Ще отида да доведа и Шийла — тя е някъде по пътя.

Елизабет се усмихна и кимна на Беси, а тя се приближи до леглото и подгъна крайчетата на завивките под бебето. После Беси излезе и стъпките й заглъхнаха докато се отдалечаваше. Елизабет се обърна и разпови бебето. Нейните опасения и съмнения се бяха трупали месеци наред и дори се бяха увеличавали от това, че Шийла и Колин я обгръщаха с все по-голямо внимание. Последните седмици бе чувствала обида и негодувание от ограничението на движенията й, наложено й от опасението, че крайният резултат отново ще бъде скръбен. Но мъничките ръчички, телцето и главата на бебето бяха идеално оформени, а и плачът, излизащ от отворената му уста, бе жизнен и изразяващ глад. Тя отново го зави, приближи го до гърдите си и му даде да суче.

Бебето спря да плаче и започна лакомо да премлясква, като махаше с ръчички. Елизабет се усмихна щастливо, подгъна завивките около него и го притисна още по-близо до себе си. После спокойна затвори очи и се отпусна.