Аарон Флетчър - Майка Австралия

Течението и водовъртежите бяха довлекли камара от клони, листа и трева и ги бяха струпали около три широки дънера на каучукови дървета. Камарата се поклащаше, готова всеки момент да се разпадне под напора на прииждащата стихия. Елизабет се влачеше към дънерите, храчеше и плюеше, спираше, поемаше си въздух и продължаваше. Нощницата й се заплиташе в разкривените клони, тя я дърпаше да се откачи, при което я разкъса на дълги ивици. Пред нея се появи труп на крава, здраво захванат в клоните на едно отскубнато и заклещило се между дънерите дърво, чийто корени се виеха като пипала на животно в течащата вода. Тя се изкачи по косматото тяло, стигна до каучуковите дървета, направи нова крачка и усети дъно под краката си. След малко излезе на плитко.

Около нея като призраци се въргаляха изтръгнати храсти, мократа трева полепваше по краката и тя залиташе, подхлъзваше се. Тя падна на колене и почна да люлее на ръце вързопчето. След известно време с усилие се изправи и тръгна напосоки напред. Подчиняваше се на подтика си да продължи да се движи, запътена неизвестно накъде. Нощницата й съвсем се разпокъса и тя започна неудържимо да трепери от студ. Отново застана на колене да си почине, изправи се и пак продължи да върви. Водата достигна до колене и тя едва-едва си пробиваше път през водата и хлъзгавата кал: Сетне пак стана плитко, нивото спадна почти до върха на обувките й. Ниски дебели форми се раздвижиха пред нея и като наближи, тя видя, че това са няколко овци. Едната от тях си беше счупила крака. Овците скубеха мократа трева и забързано я дъвчеха. Стигна до тях и те се отстраниха от пътя й.

Дъждът забарабани отзад по главата й, когато тя отново се отпусна на колене, сгушила в ръце навитото одеяло. Властният подтик да върви напред не я беше напуснал, но усилието да се изправи на крака й се струваше непреодолимо. Внезапно зад нея се разнесе оглушителен вик, който я накара да се обърне. На няколко метра от нея бе застанал един абориген; лицето му бе леко обърнато настрани, ала очните му ябълки гледаха право в нея. Той дълбоко пое въздух, гърдите му се издуха, присви устни и започна да изпуска въздух, надавайки писклив дюдюкащ звук. Вместо облекло носеше само колан, на който висяха нож и брадва, а в лявата си ръка стискаше няколко копия. Тя се уплаши от него и неуверено се изправи на крака. Последва нов крясък и тя бавно, останала без сили, се затътри напред, следвана на метри от аборигена и от протяжните му крясъци. Наново падна на колене и той се спря зад нея. Дъждът биеше по голото му тяло, докато той ритмично поемаше въздух и пронизително кряскаше. Елизабет успя някак си отново да се изправи и да направи няколко крачки, следвана от новия си спътник. Но когато пак се свлече, не й достигнаха сили да се изправи и тя залази на колене, като се подпираше само на лявата ръка, притискайки одеялото до гърдите си с дясната. Той я следваше, издавайки крясъци на редовни интервали. Когато силите й съвсем я напуснаха, тя падна на земята, сви се и застина, продължавайки да притиска вързопа до гърдите си. Вече се страхуваше по-малко от аборигена и крясъците му.

Способността й да възприема околния свят почти изчезваше, когато тя леко повдигна глава. Продължаващото усещане за смътна заплаха я накара да се запита дали отново да не се изправи на крака. Умът й се проясни още малко; тя се огледа и осъзна, че крясъците бяха спрели. През дъждовната пелена към нея се приближаваше една голяма безформена сянка, която се превърна в конник. Конят спря пред нея. Тя погледна нагоре и дъждът я зашиба по лицето. Смътно виждаше ездача, но чертите му бяха познати, мили. Това бе Шийла. Приятелката й слезе от коня, наведе се над нея, хвана я нежно за ръце и я повдигна, после погледна към аборигена и му викна нещо на неговия език, надвивайки шума на дъжда. Той се обърна и изчезна в дъждовната пелена.

От подгизналите краища на широкополата шапка на Шийла обилно се лееше вода. Тя хвана Елизабет с едната си ръка, а с другата махна сплъстената мокра коса от лицето й.

— Я се погледни! Мязаш на мокър парцал, да ти се не види! — Лицето й се отпусна, тя хвана Елизабет с две ръце, нежно я притисна до себе си и я целуна. — Защо изобщо трябваше да идваш дотук, малка глупачко? — прошепна тя с нестроен глас. — Не можа ли да си останеш в проклетия му Сидней? — Отново я целуна и тежко въздъхна. — Но сега си тук и аз се радвам на това. Хайде да тръгваме, малка поми!

Вдигна Елизабет и я положи на седлото с двата крака от едната му страна; тя самата се намести зад нея, сложи крака в стремената, разкопча мушамата си и я загърна с нея. Конят свърна и заджапа с копита през дъжда. Елизабет придържаше вързопа, Шийла придържаше Елизабет. Топлината на приятелката й се предаде и на нея, тя спря да трепери и задряма, отпусната на рамото й.