Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Не искам да създавам проблеми на Дейвид като съдия, но трябва да направя нещо за тези речни кораби и опасността от възникване на полски пожари, която създават. Заредили са купища дърва за пещите си от тази страна на реката, за да могат да си взимат, когато им е нужно. Ще изхвърля всички дърва в реката. Освен това възнамерявам да оставя пастири по течението й, които да стрелят в комините им, за да се научат да плават по-навътре в реката.

— Направи каквото смяташ, че трябва, Елизабет.

— Така си го представям. Освен това смятам да отворя пътя на изток за товарните коли, които ще ни докарват припаси и ще извозват настриганата вълна. Трябваше да сторя това преди години, но мога и сега.

— Не можеш да върнеш времето назад, Елизабет.

— Не, но мога да запазя фермата от калта и мръсотията, които нахлуват от външния свят — отвърна Елизабет. — Това, което става, може и да е прогрес, но то е и погребален звън за един начин на живот, който наистина си струва да се запази. А от сега нататък прогресът ще спира до границите на имението Уаямба. — Понечи да тръгне, но се върна. — След време отново ще мога да те целувам и да ти казвам, че те обичам. Защото наистина те обичам от все сърце. Но в момента, Александра, сърцето ми е спряло.

— Разбирам те, Елизабет, наистина те разбирам.

Елизабет тръгна бързо и решително. Джонатан доведе оседланите коне. Помогна на майка си да се качи и сам възседна коня си, после двамата напуснаха фермата.

Докато конете се движеха в лек галоп, Александра си мислеше за душевното състояние на Елизабет. Когато новината за смъртта на Шийла пристигна в Тибубъра, Александра си помисли, че е възможно трагедията да смаже духа на Елизабет, да я хвърли в отчаяние, че да изгуби всякакъв интерес към стопанството. Но вътрешните сили на Елизабет бяха приели предизвикателството и това, което Патрик Гарити бе оставил на бъдните поколения, щеше да бъде запазено.

Александра се чудеше дали същото може да се каже за наследството, което тя и Дейвид бяха създали. Тя се обърна към сина си с въпрос, който никога по-рано не бе засягала:

— Джонатан, мислиш ли, че вие с Катерин ще имате още деца?

— Не, откакто изгуби детето преди години, тя вече не иска други деца. И аз не искам тя да ражда. Защо питаш, мамо?

— Чудя се кой ще поеме имението след теб.

— Аз самият още не съм го поел — изтъкна й той и отпъди мисълта със свиване на раменете. — Дотогава има още много години, мамо.

Александра се надяваше, че има право да не се тревожи, но след погребението тя остро съзнаваше колко несигурен е животът. Бъдещото ръководство на фермата я безпокоеше и някъде дълбоко в подсъзнанието един глас й казваше, че страховете й са основателни.

— Преди да закрием заседанието — каза Олдъс Крийви с неестествено тънкия си глас, — има още един въпрос, който бих искал директорите да обсъдят.

Подпухналото му лице не издаваше нищо, но Мортън веднага заподозря, че не може да очаква нещо добро. Хенри Нюкоум кимна, учтив и съсредоточен.

— Разбира се. За какво става дума, господин Крийви?

Огромното тяло на Крийви остана неподвижно, само малките му очички започнаха да се въртят в гънките плът, когато се обърна към всички директори.

— Бих искал да препоръчам да бъде освободен от длъжност сегашния управител на банката — заяви той. — Освен това бих искал да препоръчам да бъде назначен за управител един висококвалифициран специалист, когото познавам.

Точно когато Мортън се канеше сърдито да поиска обяснение, един от изборните директори бързо заговори.

— Това е много необичайно, господин Крийви — заяви Лестър Ътли угоднически. — На какво основание искате да освободим господин Нюкоум като управител на банката?

— За неетично поведение — отвърна Крийви и насочи дебелия си като кебапче пръст към Мортън. — Нюкоум е съобщил на един от директорите за къща, която продава клиент на банката с финансови затруднения. Друг директор не е знаел за това и начинът, по който се е действало в случая, не е най-добрият за интересите на клиента. Той можеше да получи повече за къщата си, ако и други знаеха за положението.

Ътли се навъси и се обърна към Хенри:

— Това е много сериозно обвинение, господин Нюкоум. Бихте ли искали да го опровергаете или да обясните, преди да поставим въпроса на гласуване?

Многогодишната практика бе научила Мортън да прикрива чувствата си по време на делови разговори и сега успя да не ги издаде, но бе напълно объркан. Отговорът на Хенри Нюкоум обаче бе повече от очевиден — лицето му пребледня и ръцете му затрепериха от сполетялата го беда. Събра документите си и се изправи.