Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Синът й мълчаливо подаде фенера, след това се отдалечи в нощта. Александра продължаваше да стои редом с Елизабет и съжаляваше, че Дейвид не бе успял да дойде заедно с нея в Уаямба. Той много бе искал да дойде, защото познаваше Шийла от малка, с коса на руси кичури като истинско аборигенско дете. Но през последните седмици отново преживяваше един от зачестилите пристъпи, когато всяко усилие му причиняваше силни болки в гърдите.

В дълбоката си скръб Александра изгуби чувство за времето. Тъгата й заради смъртта на скъпата приятелка се засилваше, тъй като знаеше, че друга приятелка, също толкова скъпа за нея, преживяваше истински ад. После Елизабет внезапно си тръгна. Александра вдигна фенера, за да й осветява пътя, но Елизабет с нищо не показа, че забелязва Александра, докато се приближаваха към къщата.

Там бе натъпкано с жени и деца, подът на гостната бе застлан със сламеници за спане. Децата и някои жени вече спяха, други тихо разговаряха край камината. Когато се появи Елизабет, настъпи мълчание, но тя мина през гостната и по коридора към стаята си. Жените погледнаха към Александра като към втора домакиня, защото за всички във фермите Уаямба и Тибубъра бяха тясно свързани. Александра пристъпи към камината и седна на широката плоча пред нея сред другите жени.

Разговорът се въртеше около погребения, спомняха си и възхваляваха добродетелите на покойната, но всичко бе по-неискрено от обикновено. Нито една от жените всъщност не познаваше Шийла, която имаше малцина много близки приятели и бе напълно непозната за останалите. Александра почувства, че макар гостите да бяха смутени от поведението на Елизабет, те не съжаляваха, че са станали негови свидетели. През следващите години в разговори край камината или край огъня в отдалечени кошари, разказът им за погребението на Шийла Гарити щеше да става все по-драматичен, с повече подробности за скверния разговор на Елизабет с обгореното тяло в ковчега.

Траурният ритуал на аборигените продължаваше. Александра поговори малко с жените, после се отправи към спалнята, която винаги използваше в тази къща. Тя също бе пълна със сламеници и Александра легна на своя в дъното на стаята. Мислеше, че просто ще си почине и ще остане будна, но по чудо заспа. Час преди зазоряване се събуди — траурният ритуал бе завършил.

Другите започваха да се раздвижват и Александра излезе в дъжда и утринния здрач.

На обширната празна площ пред къщата бе устроена временна готварница, за да се изхранят множеството гости. Край нея пращяха огньове и готвачът на фермата подгряваше остатъка от цялата крава и прасенцата, които бяха пекли предния ден, както и огромни тенджери с боб, грах и ориз. Имаше и тенджера с каша за всеки, който би я предпочел, и огромно количество чай.

Александра изпи едно канче чай, докато тълпящите се гости разговаряха сънено и закусваха. Когато настъпи влажното мрачно утро и гостите започнаха да оседлават конете и да впрягат каруците, Елизабет все още бе в къщата. Александра взе Джонатан и заедно отидоха при Колин, за да благодарят на гостите, че са почели мъртвата, и да им пожелаят лек път.

Колите и конете тръгваха по отъпканите пътища, които излизаха в различни посоки от фермата; копитата и колелата газеха калта. Когато и последните гости си тръгнаха, опечаленият Колин благодари на Александра и Джонатан за помощта им и влезе вътре да поседи със синовете си. Джонатан отиде да оседлае конете, а майка му се запъти към къщата, за да прекара няколко минути с Елизабет, преди да тръгне.

Точно тогава Елизабет излезе навън, облечена в пастирските си дрехи и шапка, с камшик и пушка. Прекоси с бърза крачка верандата, спря до стъпалата и извика на главния пастир в стригачницата:

— Рос! Събери петима пастири и десет ратаи! Нека оседлаят конете и да вземат от склада храна за две седмици, раздай оръжие и муниции на пастирите!

Главният пастир докосна шапката си и тръгна да изпълни каквото му бяха наредили. Като газеше през локвите, Елизабет пресече двора и дойде при Александра. Изглеждаше нормално, само лицето й бе смъртно бледо под загара на кожата, а очите й издаваха силната болка. Без Шийла до нея, на Елизабет сякаш нещо не й достигаше.

— Александра, предай на Дейвид, че се надявам скоро да се оправи — каза тя с обичайния си приятелски тон. — И му поръчай да се грижи за себе си.

— Да, непременно.

Елизабет кимна и продължи да говори по същия начин, който при тези обстоятелства дразнеше Александра повече от писъците на страданието.