Мишел Уелбек - Възможност за остров

— Трябва да преговарям за обезщетението при уволнение — каза тя. — Не виждам как ще успея. Списанието върви все по-добре; не знам как да оправдая напускането си.

— Ще поискаш среща с Лажоани и ще му обясниш. Просто ще му кажеш това, което каза на мен. Той вече е стар, мисля, че ще те разбере. Безспорно той е човек на парите и властта, а тези две страсти гаснат бавно; но след всичко, което си ми казвала за него, мисля, че той знае какво е умора.

Тя постъпи както я бях посъветвал и условията й бяха приети изцяло; трябва да кажа, че списанието й дължеше почти всичко. Лично аз все още не можех да приключа с кариерата си — не напълно. Последният ми спектакъл със странното заглавие „НАПРЕД, МИЛУ 25 25 Милу — фокстериер, герой от популярния комикс за приключенията на Тентен и Милу. — Б.пр. ! НА ПЪТ КЪМ АДЕН!“ беше с подзаглавие „100% омраза“ — надписът зачеркваше афиша като в плакатите на Еминем и ни най-малко не беше хипербола. Още от самото начало подхващах темата за конфликта в Близкия изток — на която дължах няколко значителни медийни успеха — по начин, „действащ като инсектицид“, както се изрази един журналист от вестник „Льо Монд“. В първия скеч, озаглавен „ВОЙНАТА НА БУБОЛЕЧКИТЕ“, участваха араби — „гадините на Аллаха“, както бях ги нарекъл; също евреи — тях бях окачествил като „обрязани въшки“; и дори ливански християни, на които бях лепнал шеговития прякор „пичите въшки на Богородица“. Общо взето, както отбеляза един критик от „Поан“, религиите на Свещената Книга бяха поставени на равна нога — поне в този скеч; продължението на спектакъла съдържаше една доста весела сценка под наслов „ПАЛЕСТИНЦИТЕ СА СМЕШНИ“, в която изреждах куп гротескни и цинични намеци за фишеците с динамит, които палестинките от Хамас навиваха около кръста си, за да изфабрикуват поредната каша от евреи. После монологът ми преминаваше в истинска атака срещу всички форми на бунт, на националистична или революционна борба, а по същество срещу самата политическа дейност. Разбира се, цялото шоу бе вдъхновено от онзи десен анархизъм тип: „Всеки метежник вън от метежа може само да мете и да се ежи“; на който се дължаха върховите моменти на френския комичен стил от Селин до Одиар; но отвъд всичко това, актуализирайки учението на апостол Павел, според когото всяка власт идва от Бога, от време на време се издигах до мрачно размишление, напомнящо някои страни на християнската апологетика. Естествено, бях го изчистил от всички теологични понятия, за да изложа една структурна и почти математическа аргументация, основаваща се по-специално на идеята за „добрия ред“. В общи линии спектакълът беше класически и още от самото начало го приветстваха като такъв; несъмнено той беше най-големият ми успех сред критиците, които единодушно заявиха, че никога комизмът ми не се бил издигал толкова високо — или не бил падал толкова ниско, това беше другият вариант, но означаваше почти същото; често ме сравняваха с Шамфор и дори с Ларошфуко.

Що се отнася до успеха сред публиката, нещата вървяха по-бавно до деня, когато Бернар Кушнер заяви, че „той лично се е почувствал отвратен“ от спектакъла, което ми позволи да завърша при затворени каси — всички билети бяха продадени. По съвета на Изабел се изръсих за една „благодарност“, публикувана в „Либерасион“, която озаглавих „Благодаря, Бернар“. Общо взето, нещата вървяха добре, наистина добре, но състоянието ми беше твърде любопитно, като се има предвид, че всъщност ми беше писнало, че бях готов да зарежа всичко — ако се бях издънил, мисля, че щях да се откажа и да се измъкна тихомълком. Увлечението ми по киното, тоест по една мъртва медия, противоположна на онова, което тогава помпозно наричаха спектакъл на живо — несъмнено беше първият знак за безразличие и дори за отвращение от публиката и вероятно от човечеството изобщо. Работех по скечовете си с помощта на малка видеокамера, закрепена на статив и свързана с монитор, на който можех да контролирам в реално време интонациите, мимиките и жестовете си. Винаги съм следвал много прост принцип: ако в даден момент избухнех в смях, това място имаше големи шансове да разсмее и публиката. Малко по малко, преглеждайки касетите, установих, че изпадам във все по-силно недоволство от себе си, което понякога стигаше до погнуса. Две седмици преди премиерата разбрах ясно причината за потиснатото ми състояние: онова, което все повече и повече не понасях, не беше лицето ми, нито повтарящият се и банален характер на някои стандартни мимики, които бях длъжен да използвам: не можех да понасям смеха, смеха сам по себе си, внезапното и невъздържано изкривяване на чертите, което деформира човешкото лице и само за миг му отнема цялото достойнство. Ако човекът се смее, ако единствен в животинското царство излага на показ тази ужасна лицева деформация, то е, защото, преминавайки отвъд егоизма на животинската природа, единствено той е достигнал до пъкления и висш стадий на жестокостта .