Мишел Уелбек - Възможност за остров

Какво можехме да правим в такъв случай? Задавахме си този въпрос, докато се разхождахме сред дюните. Да живеем? Именно в подобна ситуация, смазани от чувството за собственото си нищожество, хората решават да правят деца; така се възпроизвежда видът, впрочем все по-рядко и по-рядко. Изабел беше умерена хипохондричка и вече беше навършила четирийсет години; но предродовата диагностика беше напреднала много и аз чувствах, че не това е проблемът: проблемът бях аз. В мен дремеше не само основателното отвращение на всеки нормален мъж при вида на някакво бебе ; не само здраво вкорененото убеждение, че детето е един вид порочно джудже с вродена жестокост, незабавно съчетало в себе си най-ужасните недостатъци на вида и което животните избягват с мъдра предвидливост. Дълбоко в себе си изпитвах ужас, истински ужас от тази непрекъсната Голгота, каквато е човешкото съществуване. Ако новороденото при човека единствено в животинското царство обявява идването си на бял свят с неспиращи викове на болка, то безспорно го прави, защото го боли, и при това непоносимо. Може би загубата на козина е направила кожата така чувствителна към температурните промени, без реално да предпазва от нападенията на паразитите, може би има някаква анормална нервност, някакъв органичен дефект. Във всеки случай всеки безпристрастен наблюдател разбира, че човешкият индивид не може да бъде щастлив, че по никакъв начин не е създаден за щастие и не може да има друга съдба, освен да разпространява нещастието около себе си, правейки съществуването на другите толкова непоносимо, колкото и своето собствено — обикновено първите негови жертви са родителите му.

Въоръжен с тези не особено хуманни убеждения, нахвърлих сценарий с временно заглавие „ДЕФИЦИТЪТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО ОСИГУРЯВАНЕ“, който подемаше основните елементи на проблема. Първата четвърт от филма представляваше непрекъснато взривяване на бебешки черепчета с едрокалибрен револвер — бях предвидил забавени и ускорени кадри, с една дума — цяла хореография на мозъчното вещество а ла Джон Ву 27 27 Ву, Джон — американски кинорежисьор и актьор от китайски произход. Последният филм на Ву като режисьор е „Лице назаем“ с участието на Никълъс Кейдж и Джон Траволта. — Б.пр. ; след това нещата донякъде се успокояваха. Разследването, провеждано от полицейски инспектор, надарен с чувство за хумор, но използващ не съвсем конвенционални методи — имах предвид Джамел Дебуз, — стига до извода, че съществува суперорганизирана мрежа от детеубийци, вдъхновени от тезите на фундаменталната екология. ДУХ (Движение за Унищожение на Хомункулусите) проповядва изчезването на човешкия род, непоправимо пагубен за равновесието на биосферата и замяната му с вид високоинтелигентни мечки — в лабораториите вече се извършват изследвания, за да се развие интелектът на мечките и по-специално да им се даде възможност да овладеят човешкия език. (Мислех си за Жерар Депардийо в ролята на главатаря на мечките.)

Въпреки убедителния кастинг, въпреки известността ми, проектът не се реализира; един корейски продуцент прояви интерес, но се оказа неспособен да събере нужния капитал. Този необичаен провал би могъл да събуди дремещия в мен моралист (чиято дрямка, общо взето, беше доста спокойна); щом имаше провал и отхвърляне на проекта, значи още съществуваха табута (в случая детеубийството) и може би не всичко беше загубено. Но човекът на разума бързо надделя над моралиста: щом имаше табута, значи имаше реален проблем ; по същото време във Флорида се бяха появили първите „childfree zones“ 28 28 Зони без деца (англ.). — Б.пр. , луксозни селища за трийсетгодишни мъже и жени без комплекси, които признаваха открито, че не могат да понасят виковете, лигите, лайната, тоест екологичните неудобства, съпътстващи обикновено дечурлигата. Така че входът към селищата беше чисто и просто забранен за деца под тринайсет години; бяха предвидени специални тунели под форма на заведения за бързо хранене, за да се осъществява контакт със семействата.

Беше направена важна крачка: от няколко десетилетия насам западното обезлюдяване (което не беше характерно само за Запада; след достигане на известно ниво на икономическо развитие същото явление се повтаряше независимо от страната и културата) беше обект на лицемерни вайкания, доста подозрителни поради единодушния им характер. За първи път млади, образовани хора с добро обществено-икономическо положение публично заявяваха, че не искат деца, че не изпитват желание да понасят грижите и разходите, свързани с отглеждане на потомство. Подобна непринуденост очевидно не можеше да няма последователи.