Възможното решение се появи на отклонението от магистрала А2 между Сарагоса и Тарагоне, на десетина метра от крайпътен мотел, където Изабел и аз се бяхме отбили да обядваме. Домашните любимци са относително ново явление в Испания. Страна, чиято култура по традиция почива на католицизма, мачизма и насилието, Испания до неотдавна се отнасяше към домашните животни с безразличие и понякога с мрачна жестокост. Но в това отношение, както и при другите, се извършваше уеднаквяване и Испания се приближаваше до европейските и особено до английските норми. Хомосексуализмът все повече бе нещо обикновено и общоприето; вегетарианството се разпространяваше така, както и тъпотиите стил „New Age“ 29 29 „Нова ера“ (англ.) — модерно религиозно движение, базирано на теософията, спиритуализма и т.н. — Б.пр.
; а домашните любимци, които тук носеха хубавото име mascotas 30 30 Амулети, талисмани (исп.). — Б.пр.
, постепенно заместваха децата в семействата. Но този процес беше едва в началото си и все още бележеше провали; често се случваше някое кученце, подарено за Коледа вместо играчка, да бъде изоставено на пътя след няколко месеца. По този начин в централните равнини се образуваха глутници от бездомни кучета. Съществуването им беше кратко и жалко. Заразени с краста или други паразити, те намираха храна в кофите за боклук на крайпътните капанчета и почти винаги свършваха под колелата на някой камион. Но най-вече ужасно страдаха от липсата на контакт с хората. Тъй като е напуснало естествената си среда преди хилядолетия, кучето не успява повторно да се приспособи към нея. В глутниците нямаше никаква устойчива йерархия, спречкванията, било за храна, било за женски, бяха постоянни; малките бяха изоставяни и понякога разкъсвани от по-възрастните си братя.
По онова време пиех все повече и повече и едва след третата мастика, когато, олюлявайки се, се запътих към „Бентли“-то, видях с учудване как Изабел мина през един отвор в оградата и се приближи до група от десетина кучета, които седяха на едно запустяло място недалеч от паркинга. Знаех, че е по-скоро боязлива, а тези животни по принцип се считаха за опасни. Но кучетата я гледаха без никаква агресия или страх. Малък бяло-риж помияр с остри ушички, най-много на три месеца, запълзя към нея. Тя се наведе, взе го на ръце и се върна към колата. Така в нейния и моя живот влезе Фокс, а с него и безусловната любов.
Поради сложното преплитане на протеините в обвивката на ядрото у приматите, клонирането на хора десетилетия наред било нещо опасно, зависимо от случайността и в крайна сметка не се практикувало. Но в замяна на това от самото начало то било успешно при повечето домашни животни, включително — макар и с леко закъснение — при кучето. Следователно съвсем същият Фокс лежи в краката ми в момента, когато пиша тези редове, добавяйки според традицията моя коментар към животописа на прародителя си, както са го вършели предшествениците ми.
Водя спокоен и безрадостен живот; размерите на резиденцията позволяват кратки разходки, а пълното спортно оборудване ми дава възможност да поддържам мускулатурата си. Фокс обаче е щастлив. Подскача из двора, като се задоволява с разрешения участък — бързо разбра, че трябва да стои далеч от защитната бариера, играе с топка или с някое от пластмасовите си животни (имам няколко стотици, оставени от предшествениците ми), много обича музикалните играчки, особено едно пате, произведено в Полша, което надава най-разнообразни крясъци. Но най-много обича да го взема на ръце и да си лежи така на слънце с притворени очи, с глава на коленете ми, в щастлива полудрямка. Спим заедно и всяка сутрин започва с истински празник — облизва ме и ме драска с малките си лапички; за него е очевидно щастие да се срещне наново с живота и със светлината на деня. Радостите му са същите като тези на дедите му и ще останат същите у неговите потомци; в самата му природа е заложена възможността за щастие.
Аз съм само един неочовек и в моята природа не е заложена такава възможност. Още хората или поне най-напредналите от тях са знаели, че безусловната любов е предпоставка за възможността за щастие. Цялостното разбиране на проблема досега не е позволило да се стигне до някакво решение. Изучаването на житията на светците, които за мнозина били източник на надежда, не хвърлило никаква светлина по този въпрос. Подбудите на светците, търсещи спасение, били алтруистични само до известна степен (макар че покорността пред Божията воля, към която призовавали, вероятно е била удобно средство, за да оправдаят в очите на другите естествения си алтруизъм), а постоянната вяра в явно отсъстващото божество ги водела до прояви на затъпяване, несъвместими с изискванията на технологичната цивилизация. Що се отнася до хипотезата за съществуването на ген на алтруизма , тя е предизвикала толкова разочарования, че днес никой не смее открито да я споменава. Наистина било доказано, че центровете на жестокостта, на моралната оценка и на алтруизма се намират в челния дял на мозъчната кора, но изследванията не са позволили да се премине отвъд тази чисто анатомична констатация. След появата на неохората тезата за генетичния произход на моралните чувства е породила най-малко три хиляди научни съобщения, идващи от най-авторитетни научни среди. Досега никое не е успяло да премине бариерата на експерименталната проверка. Освен това теориите, вдъхновени от учението на Дарвин, които обяснявали появата на алтруизъм у животинските популации с това, че той давал предимство на групата като цяло при естествения подбор, почивали на неточни, многобройни и противоречиви изчисления и в крайна сметка потънали в забрава.
Читать дальше