Мишел Уелбек - Възможност за остров

Почти по същото време си купих вила в Андалусия, в една много дива област, малко на север от Алмерия, която наричаха естествения парк на Кабо де Гата. Архитектът направи разкошен проект с палми, портокалови дървета, джакузи, водопади, което, като се имат предвид климатичните условия (ставаше дума за най-сухата област в Европа), можеше да изглежда като пристъп на лека налудност. Не знаех, че тази област бе единствената по испанското крайбрежие, пощадена от туризма; след пет години цената на терените се утрои. С една дума, в онези години бях донякъде като цар Мидас.

Точно тогава реших да се оженя за Изабел; познавахме се от три години, точно в средностатистическата продължителност на предбрачното общуване. Церемонията беше дискретна и малко тъжна — Изабел току-що бе навършила четирийсетте. Днес връзката между двете събития ми изглежда очевидна; с това доказателство за обич бях пожелал да смекча шока от четирийсетгодишнината. Тя съвсем не го беше изразила чрез оплаквания, външна тревожност или нещо по-определено; реакцията й беше едновременно по-неуловима и по-мъчителна. Понякога — най-вече в Испания, когато се приготвяхме за плажа и тя слагаше банския си костюм — чувствах как в момента, когато погледът ми я докосваше, тя леко се прегърбваше, сякаш някой я удряше с юмрук между плешките. Бързо потиснатата болезнена гримаса деформираше прекрасните черти на лицето й — изящното й чувствително лице притежаваше онзи тип красота, която е неподвластна на времето, но тялото й, въпреки плуването, въпреки балета, беше засегнато от първите поражения на възрастта, които, както тя знаеше, много скоро щяха да се задълбочат до пълна разруха. Не си давах сметка какво точно беше изразило лицето ми и какво я караше да страда толкова; бих дал много, за да го избегна, защото, пак повтарям, аз я обичах, но явно, не беше възможно. Както не ми беше възможно да й повтарям, че е все така красива и привлекателна; никога не съм се чувствал способен да я излъжа дори за най-малкото нещо. Познавах погледа, който придоби впоследствие: смирения и тъжен поглед на болно животно, което се отбива от стадото, слага глава на лапите си и въздъхва кротко, понеже предчувства края си и знае, че не може да очаква никаква милост от себеподобните си.

Крайбрежните скали се издигат абсурдно вертикални над морето и нямат край страданията на хората. На преден план забелязвам черни и остри зъбери. По-надалеч на екрана се вижда леко пикселизирана и неясна кална повърхност, която продължаваме да наричаме море ; някога това е било Средиземно море. По хребета на скалите вървят същества, както преди няколко века са го вършели предците им; сега са по-малко на брой и по-мръсни. Те ожесточено се опитват да се прегрупират, образуват глутници или стада. Вътрешната страна на крайниците им представлява оголена червена плът, разяждана от червеи. Потрепват от болка при най-малкия полъх на вятъра, който разнася семена и пясък. Понякога се нахвърлят един върху друг и се нараняват с удари и думи. Постепенно се отдалечават от групата, походката им става по-бавна, падат по гръб. Гъвкав и бял, той устоява на допира със скалата; в този момент те приличат на обърнати костенурки. Насекоми и птици кацат по оголената плът, изложена под небето, жилят я, кълват я и я разкъсват; съществата страдат още малко и после застиват неподвижни. На няколко крачки встрани останалите продължават да се бият и надхитряват. От време на време се приближават, за да присъстват на агонията на себеподобните си; в този момент погледът им изразява само празно любопитство.

Излизам от програмата за надзор; образът изчезва и остава само менюто. Имам ново съобщение от Мари 22:

554, 646, 11112, 1043. Появява се светлина, усилва се, изкачва се; потъвам в тунел от светлина. Разбирам какво чувстват мъжете, когато проникват в жената. Разбирам жената.

Изабел постепенно се предаваше. Разбира се, не беше лесно за една жена, чиято плът вече увяхва, да работи за списание като „Лолита“, където всеки месец се мъкнат нови фльорци, все по-млади, по-сексапилни и по-нахални. Спомням си, че аз първи заговорих за това. Вървяхме по билото на спускащите се отвесно скали на Карбонерас; черните им туловища потъваха в яркосините води. Тя не пожела нито да смени темата, нито да увърта: така е, наистина, в службата си трябвало да поддържа конфликтна обстановка, нарцистично съперничество, а това й се удавало все по-трудно. Животът опошлява, отбелязва Анри дьо Рение 24 24 Дьо Рение, Анри-Франсоа-Жозеф (1864–1936) — френски поет и писател, член на Френската академия. — Б.пр. ; животът най-вече изхабява — у някои безспорно остава непокътнато зрънце, неопошлено късче битие; но какво представлява този остатък в сравнение с общото изхабяване на тялото?