Карлос Сафон - Среднощният дворец

Обмисляйки тази теория, Сет обиколи локвата и установи, че наистина нямаше отпечатъци от стъпки или други следи в радиус от няколко метра. Двамата приятели се спогледаха озадачено. Изведнъж сянка от колебание се мярна в очите на Иън и Сет тутакси улови мисълта, която бе хрумнала на другаря му. Двамата бавно вдигнаха глави и погледнаха към свода, който се издигаше над тях в мрака.

Докато се взираха в сенките на огромната зала, очите им се спряха на един голям кристален полилей, окачен в центъра. На едно от разклоненията му, завързано с дебело бяло въже, висеше тяло, увито в проблясваща наметка, и леко се поклащаше в празното пространство. И двамата преглътнаха на сухо.

— Това труп ли е? — плахо попита Сет.

Без да откъсва поглед от зловещата находка, Иън само сви рамене.

— Не трябва ли да кажем на останалите?

— Веднага щом установим кой е този човек — отвърна Иън. — Ако кръвта е негова, а всички признаци сочат натам, може още да е жив. Хайде да го свалим.

Сет притвори очи. Бе очаквал нещо такова още щом преминаха моста, но това, че предчувствието му се оказа вярно, само усили гаденето, което се надигаше в гърлото му. Момчето пое дълбоко дъх и реши да не умува повече.

— Добре — съгласи се примирено. — Но как?

Иън огледа горната част на залата и забеляза метална платформа, опасваща цялото ѝ протежение на около петнайсет метра височина. От нея тесен проход водеше до кристалния полилей — просто едно малко мостче, предназначено вероятно за поддръжката и почистването на осветителното тяло.

— Ще се качим ей там и ще свалим човека — посочи той.

— Един от нас трябва да остане тук, за да се погрижи за него — каза Сет, — и според мен това трябва да си ти.

Приятелят му го изгледа внимателно.

— Сигурен ли си, че искаш да се качиш сам?

— Направо умирам от желание… — отвърна Сет. — Чакай ме тук. Не мърдай никъде.

Иън кимна и го видя как се отправи към стълбището, което водеше към горното ниво на Джитърс Гейт. Щом сенките погълнаха другаря му и звукът от стъпките му заглъхна, той заоглежда околния мрак.

Вятърът, който се носеше из тунелите, съскаше в ушите му и влачеше по пода малки късчета отломки. Иън отново вдигна очи и напразно се опита да разпознае фигурата, която се полюляваше във въздуха. Не смееше дори да допусне мисълта, че това можеше да е Изабел, Сирадж или Шиър. Изведнъж на повърхността на локвата в краката му като че ли се мярна някакво бегло отражение, но когато погледна надолу, там вече нямаше нищо.

Джавахал влачеше Шиър из призрачните коридори на спрелия в тунела влак, докато стигнаха до челния му вагон. Ярка оранжева светлина проблясваше под вратата и отвътре се разнасяше яростното бумтене на котела. Температурата се покачи с шеметна бързина и Шиър усети, че всичките пори на кожата ѝ се отвориха от жаркия въздух.

— Какво има там вътре? — тревожно попита тя. Джавахал сключи пръсти около ръката ѝ и силно я дръпна към себе си.

— Огнената машина — отвърна той, като отвори вратата и блъсна момичето вътре. — Това е моят дом и моят затвор. Но много скоро нещата ще се променят благодарение на теб, Шиър. След всички тези години отново се събрахме. Нали винаги си искала това?

Шиър закри лице, за да го предпази от непоносимата жега, която я облъхна, и заразглежда през пръстите си вътрешността на вагона. Една исполинска машина, образувана от големи метални котли, свързани с безкрайни тръби и клапи, бучеше пред нея, сякаш щеше да се взриви всеки миг. Чудовищното съоръжение бясно бълваше през сглобките си облаци пара и газ, които мигом придобиваха наситения бакърен цвят, обагрил стените на вагона. Върху една метална плоча с набор от клапани за регулиране на налягането и манометри Шиър разпозна гравираната фигура на орел, издигащ се величествено от пламъците. Под изображението на птицата бяха издълбани няколко думи на непозната за момичето азбука.

— Това е Огнената птица — изрече Джавахал, застанал до нея. — Моето друго аз.

— Моят баща е построил тази машина… — промълви Шиър. — Нямате никакво право да я използвате. Вие сте просто един крадец и убиец.

Джавахал я изгледа замислено и облиза устни.

— Що за свят сме изградили, в който дори невежите не могат да бъдат щастливи? — рече той. — Събуди се, Шиър.

Девойката се обърна и го изгледа презрително.

— Вие сте го убили… — заяви тя с пламнали от омраза очи.

Устните му се изкривиха в гротескна гримаса. Миг по-късно Шиър осъзна, че той се смееше. Джавахал я бутна леко към парещата стена на вагона и насочи обвинително пръст към нея.