Карлос Сафон - Среднощният дворец

Момичето изстена в мрака.

— Защо правите това? — попита отчаяно.

Джавахал се умълча за миг.

— Защото те обичам, Шиър… А нали знаеш поговорката: винаги убиваме онова, което обичаме най-силно.

След чакане, което сякаш се проточи безкрайно, Сет най-после се появи в началото на платформата, опасваща горната част на залата. Иън въздъхна с облекчение.

— Защо те нямаше толкова време? — провикна се той.

Гласът му отекна в стените, създавайки странната илюзия, че води диалог със собственото си ехо. Слабите им надежди да останат незабелязани, докато извършват претърсването, стремително се изпаряваха.

— Не е лесно да се стигне дотук — извика Сет в отговор. — Това място е такъв лабиринт от коридори и тъмни проходи, че сигурно само в египетските пирамиди е по-зле. Жив късмет е, че не се загубих.

Иън кимна и му каза да отиде към мостика, който водеше до кристалния полилей. Сет измина платформата и спря в самото начало на мостика.

— Нещо не е наред ли? — загрижено попита Иън, наблюдавайки другаря си, застанал на десетина метра над него.

Сет поклати глава и продължи да върви по тесния мостик, докато накрая спря отново на два метра от фигурата, окачена на въжето. Приближи се съвсем бавно до ръба и се наведе да огледа тялото. Иън видя как лицето на приятеля му се изкриви.

— Сет? Какво има, Сет?

През следващите пет секунди събитията се развиха с шеметна бързина. На Иън не му остана друго, освен да наблюдава ужасната сцена, която се разигра пред очите му, и да забележи всяка подробност, без да има време да реагира. Сет коленичи, за да развърже шнура, придържащ тялото. Ала щом хвана въжето, то се уви като змия около краката му, а безжизненото тяло полетя надолу. Тогава въжето с рязко дръпване изстреля Сет към потъналия в мрак купол като безпомощна кукла. Той напразно се мъчеше да освободи омотания си крак и викаше за помощ, докато се издигаше нагоре с ужасяваща скорост и накрая изчезна от погледа.

В това време падащото тяло се приземи в локвата от кръв. Иън видя, че под лъскавото покривало се бяха запазили само останките от скелет, чиито кости се разсипаха на прах при удара си в пода. Наметката покри тъмната локва и попи кръвта. Поразеният Иън най-сетне се раздвижи и отиде до нея. Огледа наметката и я позна — по време на безсънните си нощи в сиропиталището много пъти я бе виждал на раменете на сияйната дама, която навестяваше Бен в съня му.

Отново вдигна очи, надявайки се да зърне приятеля си, но непроницаемият мрак бе погълнал Сет. Единствената следа от него бе утихващото ехо от виковете му, които отекваха във величествения свод.

— Чу ли това? — попита Рошан. Той се спря и се заслуша във виковете, които като че ли идваха от самите недра на исполинската постройка.

Майкъл кимна. Ехото на писъците постепенно заглъхна и единственият спътник на двете момчета отново стана неравното потропване на дъжда, който барабанеше по покрива на свода над тях. Бяха се изкачили до последното ниво на Джитърс Гейт и оттам пред погледа им се разгърна удивителната панорама на огромната гара. Отгоре пероните и железопътните линии изглеждаха далечни, а сложната плетеница на арките и многобройните нива се виждаше много по-ясно.

Майкъл се спря в края на една метална балюстрада, стърчаща в празното пространство над вертикала на големия часовник, под който бяха минали, когато влязоха в гарата. Неговото око на художник бе способно да оцени хипнотичния зрителен ефект, породен от стотиците извити греди, започващи от геометричния център на купола; те се губеха в безкрайна дъга, която сякаш не стигаше до пода. От тази благоприятна позиция зрителят изпитваше усещането, че цялата гара се въздига нагоре като непостижима Вавилонска кула, пронизва облаците и подпира небесата като византийска колона. Рошан отиде до Майкъл и хвърли бегъл поглед на изумителната панорама, която сякаш бе омагьосала приятеля му.

— Ще ти се завие свят. Да вървим по-нататък.

Майкъл вдигна ръка в знак на протест.

— Не, почакай. Погледни тук.

Рошан надникна над ръба на балюстрадата и тутакси се дръпна.

— Ако погледна още веднъж, ще тупна долу.

Загадъчна усмивка заигра по устните на Майкъл. Рошан го наблюдаваше с недоумение, чудейки се какво бе забелязал приятелят му.

— Не разбираш ли, Рошан?

Момчето поклати глава.

— Обясни ми.

— Виж самата постройка — посочи Майкъл. — Ако обърнеш внимание на извивката на дъгите от тази точка на купола, всичко ще ти стане ясно.