Карлос Сафон - Среднощният дворец

Шиър опита да се изправи. Когато установи, че веригата, с която китките ѝ бяха оковани зад гърба ѝ, бе закрепена за тясна тръба, инстинктивно разбра къде се намира: в някакъв влак, спрял в подземните галерии на Джитърс Гейт. Тази мрачна увереност я заля като студен душ, който окончателно я изтръгна от замайването.

Напрягайки очи, затърси с поглед сред тъмния куп от изпопадали маси и опожарени останки някакъв инструмент, с чиято помощ да се освободи от веригите. Интериорът на съсипания вагон като че ли не съдържаше нищо освен безполезните остатъци от разни овъглени предмети, оцелели като по чудо. Направи ожесточен опит да се изтръгне от оковите, но успя само да ги затегне още повече.

На два метра от нея една неясна черна форма, която отначало бе взела за куп отломки, изведнъж се раздвижи с пъргавината на голяма котка. Сияйна усмивка пламна върху лице, невидимо в мрака. Сърцето на Шиър се преобърна, когато фигурата се доближи на педя от лицето ѝ. Очите на Джавахал горяха като въглени, раздухвани от вятъра, и момичето усети острата, пронизваща смрад на изгорял бензин.

— Добре дошла в останките от моя дом, Шиър — студено промълви той. — Това е името ти, нали?

Тя кимна, парализирана от ужаса, който ѝ вдъхваше неговото присъствие.

— Няма защо да се боиш от мен — рече Джавахал.

Шиър преглътна сълзите си; не смяташе да се предаде толкова лесно. Стисна здраво очи и задиша насечено.

— Гледай ме, когато ти говоря — каза той с тон, от който кръвта ѝ се смрази.

Девойката бавно отвори очи и видя с ужас, че ръката на Джавахал се приближава към лицето ѝ. Дългите му пръсти, облечени в черна ръкавица, погалиха бузата ѝ и безкрайно нежно отмахнаха от челото ѝ кичур коса. Очите на похитителя като че ли помръкнаха за миг.

— Толкова приличаш на нея… — прошепна той.

Ръката изведнъж се отдръпна като подплашено животинче и Джавахал се изправи. Шиър забеляза, че оковите зад гърба ѝ се разхлабиха и ръцете ѝ се освободиха.

— Стани и ме последвай — нареди той.

Шиър се подчини хрисимо и го остави да я поведе. Но щом тъмният силует се отдалечи на няколко метра сред отломките във вагона, тя побягна в обратната посока толкова бързо, колкото ѝ позволяваха схванатите ѝ мускули. Прекоси вагона като обезумяла и се хвърли към вратата, която водеше към малка открита платформа, свързана със следващия вагон. Хвана почернялата стоманена дръжка и я натисна с всички сили. Металът стана податлив като грънчарска глина и Шиър видя с изумление как се превърна в пет заострени пръста, които я сграбчиха за китката. Вратата бавно се заогъва навътре, докато накрая прие формата на блестяща статуя, а върху гладкото ѝ лице се появиха чертите на Джавахал. Коленете на Шиър се подкосиха и тя се просна пред него. Джавахал я вдигна във въздуха и девойката видя сдържаната ярост в очите му.

— Не се опитвай да бягаш от мен, Шиър. Много скоро двамата с теб ще станем едно същество. Аз не съм твой враг. Аз съм бъдещето ти. Съюзи се с мен, инак с теб ще се случи ей това.

Той вдигна от пода една счупена кристална чаша, обви я с пръсти и стисна с все сила. Чашата се стопи в юмрука му и между пръстите му закапаха едри капки течно стъкло, които при падането си образуваха пламтящо огледало сред отломките на пода.

Джавахал пусна Шиър и тя рухна на няколко сантиметра от димящото огледало.

— А сега прави каквото ти кажа.

Сет коленичи да разгледа една блестяща локва на пода в централната част на гарата. Докосна течността с върха на пръстите си. Беше гъста, възтопла и имаше плътността на разлято олио.

— Иън, ела да видиш това — повика го Сет.

Иън се приближи и коленичи до приятеля си. Той му показа пръстите си, изцапани с лепкавото вещество. Иън натопи показалеца си в локвата, потърка го в палеца, за да провери гъстотата, и накрая го помириса.

— Това е кръв — заключи бъдещият лекар.

Сет внезапно пребледня и побърза да избърше ръката си в крачола на панталона.

— Дали е от Изабел? — попита той, като отстъпи назад от локвата и се опита да овладее обзелото го гадене.

— Не зная — отвърна Иън объркан. — Прясна е или поне така изглежда.

Сетне се изправи и огледа пода около широкото тъмно петно.

— Няма никакви следи наоколо. Нито пък стъпки — промълви той.

Сет го погледна, без да разбира напълно значението на тази забележка.

— Който и да е загубил толкова кръв, не би могъл да отиде далече, без да остави диря, дори и някой друг да го влачи — обясни Иън. — Просто няма логика.