Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Някой е дошъл за теб — прошепна невидимото лице. — Да не го караме да чака.

Изведнъж две огнени зеници пламнаха в мрака. Фигурата сграбчи Изабел за ръката и я помъкна през тунела. Мъчителният преход в тъмнината сякаш продължи часове; накрая тя съгледа призрачния силует на влак, спрял в сенките. Остави се да я довлекат до последния вагон и не оказа съпротива, когато беше блъсната вътре и вратата се захлопна зад нея.

Падайки ничком на овъгления под на вагона, усети остра болка в корема. Някакъв предмет я бе порязал лошо. Тя простена. Обзе я ужас, когато нечии ръце я хванаха и се опитаха да я обърнат. Изабел извика и се озова лице в лице с едно мръсно и изтощено момче, което изглеждаше още по-уплашено от нея.

— Изабел, аз съм — прошепна Сирадж. — Не се бой.

За пръв път в живота си Изабел заплака без задръжки пред Сирадж и прегърна слабото, кокалесто тяло на своя приятел.

Бен и другарите му спряха под часовника с увисналите стрелки, който се издигаше на главния перон на Джитърс Гейт. Край тях се простираше необятна панорама, изпъстрена със сенки и коси лъчи, които проникваха през свода от стомана и стъкло. Слабата светлина разкриваше останките от някогашното великолепие на гарата — същинска желязна катедрала, издигната в чест на бога на железницата.

Разглеждайки я от това място, петте момчета можеха да си представят как е изглеждала Джитърс Гейт преди трагедията: величествен сияен свод, поддържан от невидими арки, които сякаш се спускаха от небесата над безброй редици от перони, извити като вълни по повърхността на езеро. Големи табла с разписанията на заминаващите и пристигащи влакове. Луксозни павилиони от гравиран метал с викториански релефи. Внушителни стълбища, които се издигаха през шахти от стомана и стъкло към горните нива и образуваха коридори, увиснали сякаш във въздуха. Многолюдни тълпи, сновящи из залите, за да се качат на дълги експресни влакове, които щяха да ги откарат до най-далечните кътчета на страната… Нищо не бе останало от това, само една тъмна сянка от някогашния разкош. Гарата на бъдещето бе станала преддверие към ада.

Иън забеляза стрелките на часовника, изкривени от пламъците, и се опита да си представи размера на бедствието. Сет явно си мислеше същото; и двамата се въздържаха от коментар.

— Не е зле да се разделим по двойки. Гарата е огромна — каза Бен.

— Идеята не ми харесва — рече Сет; не можеше да прогони от ума си образа на моста, сгромолясващ се във водата.

— Дори да направим така, всичко на всичко сме петима — изтъкна Иън. — Кой ще тръгне сам?

— Аз — отвърна Бен.

Останалите го изгледаха със смесица от облекчение и загриженост.

— Все още си мисля, че не е добра идея — настоя Сет.

— Бен има право — обади се Майкъл. — Съдейки по това, което видяхме досега, няма особено значение дали сме петима или петдесетима.

— Ех, тоя Майкъл! Малко говори, но винаги окуражително — отбеляза Рошан.

— Майкъл, ти и Рошан може да претърсите горните нива — предложи Бен. — Иън и Сет да се заемат с този етаж.

Никой не оспори това разпределение на ролите. Всички участъци изглеждаха еднакво непривлекателни.

— Ами ти? — попита Иън, който вече се досещаше за отговора. — Къде смяташ да търсиш?

— В тунелите.

— При едно условие — каза Сет, опитвайки се да внесе малко здрав разум.

Бен кимна.

— Без геройства и други такива глупости — продължи Сет. — Първият, който забележи нещо, трябва да спре, да обозначи мястото и да отиде да потърси останалите.

— Звучи разумно — съгласи се Иън.

Майкъл и Рошан кимнаха охотно.

— Бен? — обърна се Иън към приятеля си.

— Добре де — промърмори той.

— Не те чухме — настоя Сет.

— Обещавам — каза Бен по-високо. — Ще се срещнем тук след половин час.

— Чул те Господ — рече Сет.

В спомените на Шиър последните часове бяха като мигове. Умът ѝ сякаш бе под въздействието на силен опиат, който бе замъглил сетивата ѝ и я бе запратил в бездънна бездна. Спомняше си смътно напразните си опити да се освободи от неумолимата хватка на огнената фигура, която я бе влачила през безкраен лабиринт от проходи, тъмни като в рог. Спомняше си също — като далечен и неясен епизод — лицето на Бен, гърчещ се на пода в една къща, която ѝ изглеждаше позната, въпреки че не знаеше колко време бе минало оттогава. Може би час, а може би седмица или месец.

Когато се съвзе достатъчно, за да почувства тялото си и натъртванията, получени при съпротивата, Шиър разбра, че вече е будна ѝ заобикалящата я обстановка не е част от някакъв кошмарен сън. Намираше се в дълго и високо помещение с две редици прозорци, пропускащи неясна светлина, която ѝ позволи да види останките от интериора — някогашен тесен салон. Изпотрошените скелети на три малки кристални полилея висяха от тавана като изсъхнали клони. Останките от едно напукано огледало проблясваха в сумрака зад плот, който загатваше, че това някога е било луксозен бар. Луксозен бар, опустошен от безмилостна огнена стихия.