Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Тая нощ аз бих си направил троен възел — пошегува се Сет.

Бен се усмихна и наличните членове на обществото „Чоубар“ се спогледаха с очакване. Миг по-късно всички последваха примера на Иън, като подсилиха възлите на връзките си, повтаряйки ритуала, който толкова бе помагал на приятеля им в други драматични ситуации.

След малко те закрачиха предпазливо в индийска нишка с Бен начело и Рошан в ариергарда. Следвайки съвета на Сет, Бен се стараеше да стъпва близо до релсите, където структурата на моста беше по-солидна. Посред бял ден беше лесно да избягваш счупените траверси и да забелязваш предварително участъците, които бяха поддали с времето и висяха над реката; но нощем, под булото на наближаващата буря, трасето бе като осеяна с капани гора, в която трябваше да напредват опипом, стъпка по стъпка.

Едва бяха изминали петдесетина метра — една четвърт от протежението на моста, — когато Бен спря и вдигна предупредително ръка. Приятелите му погледнаха озадачено напред. За миг останаха смълчани, неподвижни върху гредите, които се тресяха като желе под постоянния натиск на реката, бучаща под краката им.

— Какво става? — попита Рошан от края на колоната. — Защо спряхме?

Бен посочи към Джитърс Гейт и момчетата видяха две огнени стени, които се носеха към тях по релсите с шеметна бързина.

— Всички настрани! — извика Бен.

И петимата залегнаха, а двата огнени зида разсякоха въздуха покрай тях с яростта на остриета от възпламенен газ. Преминавайки, огънят засмука и отнесе части от релсите и остави диря от пламъци върху моста.

— Всички ли са добре? — попита Иън, като се изправи и видя, че от дрехите му излизат пара и дим.

Приятелите му кимнаха безмълвно.

— Да използваме светлината от пламъците и да пресечем, преди да са угаснали — предложи Бен.

— Бен, под моста май има нещо — рече Майкъл.

Останалите преглътнаха на сухо. Странен звук се разнасяше от обратната страна на металната плоскост под краката им. В съзнанието на Бен проблесна един образ: хищни стоманени нокти, които дращеха по метала.

— Е, няма да чакаме да видим какво е — отвърна момчето. — Побързайте!

Членовете на обществото „Чоубар“ ускориха крачка, криволичейки по моста до самия му край, без да поглеждат назад. Щом стъпиха отново на твърда земя едва на няколко метра от входа на гарата, Бен се обърна и каза на приятелите си да се отдалечат от металното скеле.

— Какво беше това? — попита Иън зад гърба му.

Бен сви рамене.

— Погледнете! — възкликна Сет. — В средата на моста!

Всички съсредоточиха погледи в тази точка. Нажежени, релсите излъчваха червеникаво сияние и отделяха лек ореол от дим. След няколко секунди и двете релси започнаха да се огъват. Цялата конструкция на моста зарони едри сълзи от разтопен метал; падайки в Хугли, те предизвикваха бурни експлозии при съприкосновението си със студената вода.

Вцепенени от страх, петте момчета гледаха как стоманената структура, дълга над двеста метра, се топеше пред очите им като буца масло в нагорещен тиган. Втечненият метал капеше в реката, озарявайки с кехлибарената си светлина лицата на петимата приятели. Най-сетне нажеженото червено помръкна до матово и двата края на моста рухнаха в реката като плачещи върби, застинали в съзерцанието на собственото си отражение.

Гневното съскане на стоманата във водата постепенно утихна. Тогава петте момчета чуха зад гърба си гласа на старата сирена на Джитърс Гейт, който разсече нощта на Калкута за пръв път от шестнайсет години насам. Без да продумат, те се обърнаха и преминаха границата, деляща ги от призрачната сцена на играта, в която се канеха да участват.

Сепната от воя на сирената, който се разнесе из тунелите като сигнал за въздушно нападение, Изабел отвори очи. Ръцете и краката ѝ бяха здраво завързани за два дълги ръждясали метални лоста. Единствената светлина, която виждаше, проникваше през решетката на един вентилационен люк точно над нея. Ехото на сирената бавно заглъхна…

Изведнъж чу, че нещо пълзи към отвора на люка. Погледна към процеждащите се лъчи и видя как светлият правоъгълник помръкна и решетката се отвори. Зажумя и затаи дъх. Металните куки, с които бяха обездвижени крайниците ѝ, се откопчаха с пукот; нечии дълги пръсти я сграбчиха за тила и я издърпаха нагоре през люка. Изабел не можа да сдържи ужасения си вик, когато нейният похитител я захвърли на пода на тунела като чувал.

Момичето отвори очи и видя пред себе си висок черен силует — неподвижна безлика фигура.