Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Така ли я е описал баща ти? — попита Иън.

Шиър кимна унесено и се отправи към стъпалата, водещи към парадния вход. Бен и Иън я наблюдаваха нерешително, чудейки се как смяташе да влезе в тази крепост. Девойката обаче се движеше уверено в тайнствената обстановка, сякаш това бе родният ѝ дом. Лекотата, с която заобикаляше препятствия, скрити от булото на нощта, накара двете момчета да се почувстват като натрапници, попаднали случайно на срещата на Шиър с нейната мечта, сгрявала я през годините на скиталчества. Докато я гледаха как се качва по стъпалата, Бен и Иън осъзнаха, че това пусто и призрачно място бе единственият истински дом, който момичето някога бе имало.

— Там ли ще висите цяла нощ? — попита ги тя от горната част на стълбището.

— Тъкмо се питахме откъде ще влезем — отвърна Бен колебливо, а Иън кимна в знак на съгласие.

— Аз имам ключ — рече Шиър.

— Ключ ли? — попита Бен. — Къде е?

— Тук — отвърна сестра му, сочейки главата си с показалец. — Ключалките на тази къща не могат да се отворят с обикновен ключ. Има шифър.

Заинтригувани, Бен и Иън се качиха при нея. Когато стигнаха до вратата, видяха в центъра ѝ четири колела, насложени върху една ос. Всяко колело бе с по-малък диаметър от онова зад него, а по краищата им се забелязваха различни символи, гравирани върху метала като часовете върху циферблата на часовник.

— Какво означават тези символи? — попита Иън, опитвайки се да ги разгадае в тъмното.

Бен измъкна клечка от кутията кибрит, която винаги носеше със себе си за всеки случай, и я драсна пред механизма на ключалката. Металът блесна в очите им.

— Азбуки! — възкликна Бен. — Върху всяко колело е гравирана различна азбука. Гръцка, арабска, латиница и санскрит.

— Прекрасно — въздъхна Иън. — Фасулска работа…

— Не унивайте — намеси се Шиър. — Шифърът е прост. Трябва само да се състави една дума от четири букви с различните азбуки.

Бен я изгледа внимателно.

— И коя е тази дума?

— Dido — тоест Дидона 17 17 Дидона — митична царица и основателка на град Картаген, дъщеря на финикийския цар Бел от Тир. , написано на латиница — отвърна момичето.

— Това пък какво означава? — попита Иън.

— Дидона е името на една царица от финикийската митология — обясни Бен.

Шиър кимна, братът и сестрата се спогледаха с взаимно разбиране и между тях сякаш прехвръкна искра. Иън за миг изпита ревност.

— Все още не разбирам — възрази той. — Какво общо имат финикийците с Калкута?

— Царица Дидона се хвърлила върху горяща погребална клада, за да умилостиви гнева на боговете в Картаген — обясни Шиър. — Товае пречистващата сила на огъня… Египтяните също са имали подобен мит за птицата феникс.

— Митът за огнената птица — добави Бен.

— Не беше ли това названието на военния проект, за който ни разказа Сет? — попита Иън.

Приятелят му кимна.

— От тази история взеха да ме побиват тръпки — заяви Иън. — Вие сериозно ли мислите да влезете вътре? Какво ще правим сега?

Бен и Шиър се спогледаха решително.

— Много просто — отвърна Бен. — Ще отворим тази врата.

Клепачите на закръгления библиотекар бяха почнали да натежават като мраморни плочи, докато гледаше стотиците документи, които го обграждаха. Морето от думи и цифри, извадени от архивите на инженера Чандра Чатърджи, се бе впуснало в причудлив танц и сякаш му нашепваше люлчина песен, която го приспиваше неудържимо.

— Момчета, май ще трябва да оставим това за утре сутринта — започна господин Де Росио.

Сет, който от известно време се боеше, че ще чуе тези думи, мигновено изникна иззад своята планина от папки с благочестива усмивка.

— Да го оставим ли, господин Де Росио? — любезно възрази той. — Невъзможно! Не можем да го оставим точно сега.

— След броени секунди ще рухна върху тази маса, синко — отвърна Де Росио. — А Шива, в безкрайната си добрина, ме е дарил с тегло, което при последното ми премерване през февруари беше някъде между 250 и 260 фунта. Знаеш ли колко прави това?

Сет се усмихна жизнерадостно.

— Около 120 килограма — изчисли той.

— Именно — потвърди Де Росио. — Опитвал ли си някога да поместиш възрастен човек, който тежи 120 килограма, синко?

Сет се замисли.

— Нямам такъв спомен, но…

— Момент! — провикна се Майкъл от някакво невидимо кътче на стаята, претъпкана с папки, кутии и купчини пожълтяла хартия. — Намерих нещо!

— Дано да е възглавница — измърмори Де Росио, като изправи с досада внушителната си фигура.