Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Но пламъците едва ли ще превишат няколко сантиметра височина — възрази Сет. — Не виждам каква запалителна мощ биха могли да имат.

— Я виж това съоръжение.

Сет погледна онова, което му сочеше приятелят му — нещо като тръба, подобна на дулото на пушка.

— Пламъците се появяват около устието на дулото.

— Е, и?

— Погледни другия му край — рече Майкъл. — Това е резервоар за кислород.

— Елементарна химия — промълви Сет, който най-сетне събра две и две.

— Представи си какво ще се получи, ако кислородът бъде изхвърлен под налягане през тръбата и премине през кръга от пламъци.

— Огнехвъргачка — потвърди Сет.

Майкъл затвори папката и изгледа приятеля си.

— Каква ли тайна е криел Чандра, за да се съгласи да проектира такава играчка за касапин като Луелин? Все едно да подариш цял вагон барут на император Нерон…

— Точно това ще трябва да разберем — рече Сет. — И то час по-скоро.

Шиър, Бен и Иън мълчаливо следяха с поглед движението на влака по макета. Малкият локомотив най-сетне спря точно зад миниатюрното копие на къщата на инженера. Фаровете бавно угаснаха, а тримата приятели не помръднаха от мястото си, застинали в очакване.

— Как, по дяволите, се движи този влак? — попита Бен. — Трябва да получава енергия отнякъде. Има ли електрически генератор в къщата, Шиър?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна сестра му.

— Трябва да има — възрази Иън. — Хайде да го потърсим!

Бен поклати глава.

— Не това ме тревожи — рече той. — Дори и да има, не съм чувал за генератор, който да се включва от само себе си. Особено след като не е работил с години.

— Може би този макет се задвижва с някакъв друг механизъм — предположи Шиър не много убедено.

— А може би в къщата има още някого — отвърна Бен.

Иън мислено прокле късмета си.

— Знаех си… — унило промълви той.

— Почакайте! — възкликна Бен.

Иън погледна приятеля си, който отново сочеше към макета. Влакът се бе задвижил пак, този път в обратната посока.

— Връща се на гарата — забеляза Шиър.

Бен бавно се приближи до другия край на макета и спря при онзи участък от линията, по който се носеше влакът в момента.

— Какво си си наумил? — попита Иън.

Без да му отговори, неговият приятел полека протегна ръка към линията. Локомотивът приближаваше неуморно и когато мина край Бен, той го сграбчи и го вдигна във въздуха, откачайки го от вагоните. Останалата част от влака постепенно взе да губи скорост и най-сетне спря. Бен повдигна малкия локомотив към светлината, която струеше от кръглия прозорец, и го разгледа. Колелцата му се въртяха все по-бавно.

— Някой има доста странно чувство за хумор — отбеляза Бен.

— Защо? — попита Шиър.

— В локомотива има три оловни човечета, които толкова приличат на нас, че няма как да е случайно съвпадение — отвърна той.

Сестра му се приближи до него и взе локомотивчето от ръцете му. Танцуващите светлини нарисуваха дъга на лицето ѝ и устните ѝ се извиха в спокойна, примирена усмивка.

— Знае, че сме тук — каза момичето. — Безсмислено е да се крием повече.

— Кой знае? — попита Иън.

— Джавахал — отвърна Бен. — Той чака. Само не знам точно какво чака.

Когато стигнаха до призрачния силует на металния мост, чезнещ в мъглата над река Хугли, Сирадж и Рошан рухнаха от изтощение край една стена, след като напразно бяха издирвали Изабел из целия град. Върховете на кулите на Джитърс Гейт надничаха от мъглата като гребена на заспал дракон, обгърнат от парата на собствения си дъх.

— Скоро ще съмне — каза Рошан. — Време е да се връщаме при другите. Изабел може би ни чака там от часове.

— Не ми се вярва — отвърна Сирадж.

По гласа му си личеше, че нощното препускане му се е отразило, но Рошан за пръв път от години не го бе чул да се оплаче ни веднъж от астмата си.

— Търсихме къде ли не — рече Рошан. — Нищо повече не можем да направим. Поне да намерим помощ отнякъде…

— Има едно място, което не сме проверили…

Рошан погледна към зловещия силует на Джитърс Гейт, който прозираше през мъглата, и въздъхна.

— Колкото и да е луда, Изабел не би се пъхнала там. Нито пък аз.

— Тогава ще отида сам — рече Сирадж и се изправи.

Рошан чу запъхтяното му дишане и затвори очи сразен.

— Сядай тук! — нареди той, макар че чу как стъпките на приятеля му се отдалечават към моста.

Когато отново отвори очи, хилавата фигура на Сирадж вече се губеше в мъглата.

— Проклятие! — промърмори Рошан сам на себе си, но все пак стана и го последва.