Карлос Сафон - Среднощният дворец

Сирадж се спря в края на моста и се взря във входа на Джитърс Гейт, който се издигаше отпред. Рошан се присъедини към него и двамата заоглеждаха мястото. Студен въздух лъхаше от тунелите на гарата и смрадта на изгоряло дърво и мръсотия се долавяше все по-силно. Двете момчета се опитваха да различат нещо в кладенеца от мрак, който зееше отвъд прага на гарата.

— Прилича на портата към ада — рече Рошан. — Да си обираме крушите, докато още можем.

— Не се поддавай на фантазии — каза Сирадж. — Просто си мисли, че това е една изоставена гара и нищо повече. Тук сме само ние, няма никого освен нас.

— Ако няма никого, защо изобщо трябва да влизаме? — запротестира Рошан.

— Не е нужно да влизаш, ако не искаш — отвърна Сирадж без упрек в гласа.

— Да бе, да. И да те оставя да влезеш сам? Забрави! Да вървим!

Двамата членове на обществото „Чоубар“ проникнаха в гарата, следвайки релсите, които водеха от моста към централния перон. Вътре в сградата бе много по-тъмно, отколкото им се бе сторило, докато я гледаха отвън, и контурите на предметите едва се различаваха в сивкавия воднист зрак. Рошан и Сирадж вървяха бавно, едва на метър един от друг, а ехото от стъпките им отекваше като монотонна литания сред шепота на въздушните течения, който долиташе от дълбините на тунелите като далечния рев на разбушувано море.

— По-добре да се качим на перона — предложи Рошан.

— Тук от години не са минавали влакове. Не е ли все едно?

— За мен не е! — тросна се Рошан. Той не можеше да прогони от мислите си една зловеща картина: влак, който ненадейно изскача от гърлото на тунела и ги помита.

Сирадж промърмори нещо неразбираемо, но явно изрази съгласие. Тъкмо понечи да се покатери на перона, когато нещо изникна от тунела и се понесе във въздуха към двете момчета.

— Какво е това? — прошепна Рошан разтревожен.

— Прилича на къс хартия — рече Сирадж. — Течението е издухало някакво боклуче, нищо повече.

Белият лист се завъртя над пода и кацна точно пред краката на Рошан. Момчето коленичи и го вдигна. Сирадж видя как лицето му посърна.

— Какво има? — попита той. Страхът на Рошан му действаше заразително.

Приятелят му безмълвно му подаде листа и Сирадж мигновено го позна. Това бе рисунката, на която Майкъл ги бе изобразил всичките, застанали пред едно езеро. Груповият портрет, който Изабел си бе присвоила. Сирадж го върна на Рошан и за пръв път, откакто бяха почнали издирването, си помисли, че Изабел може действително да е в опасност.

— Изабел? — провикна се Сирадж към тунелите.

Ехото на гласа му се изгуби в недрата на гарата. Смразен от страх, той се опита да се съсредоточи върху контрола на дишането си, което с всеки изминал миг ставаше все по-трудно. Изчака ехото да заглъхне напълно, овладя нервите си и извика отново:

— Изабел?

Силен металически звън отекна някъде в гарата. Рошан подскочи от уплаха и се озърна. Вятърът от тунела шибна лицата им и двете момчета отстъпиха няколко крачки назад.

— Има нещо там вътре — промълви Сирадж, сочейки към тунела със спокойствие, което озадачи приятеля му.

Рошан се взря в черната паст и също го видя. Далечните светлини на един влак се приближаваха към тях. Усети как релсите се затресоха под краката му и, обзет от паника, погледна към другаря си. Странна усмивка играеше по лицето на Сирадж.

— Аз не ще мога да бягам толкова бързо като теб, Рошан — спокойно рече той. — И двамата го знаем. Не ме чакай, а иди да потърсиш помощ.

— За какво, по дяволите, говориш? — извика Рошан, който отлично разбра какво имаше предвид приятелят му.

Фаровете на влака пронизаха гарата като светкавица по време на буря.

— Бягай! — нареди Сирадж. — Сега!

Рошан се взря трескаво в очите на приятеля си и усети тътена на локомотива, който се усилваше с всеки изминал миг. Сирадж кимна. Събрал всичките си сили, Рошан хукна отчаяно към края на платформата, търсейки място, където би могъл да скочи на перона и да се махне от пътя на влака. Бягаше колкото му крака държат, без да поглежда назад, убеден, че само да се обърне, ще види алуминиевата предница на локомотива на педя от лицето си. Петнайсетте метра, които го деляха от края на перона, му се сториха сто и петдесет; в паниката си сякаш видя как релсите се удължават пред очите му с шеметна бързина. Когато се хвърли на земята и се претърколи върху отломките, усети как влакът профучава с грохот само на сантиметри от него. Чу оглушителните писъци на децата и почувства с кожата си изгарящата топлина на пламъците в продължение на десет ужасни секунди, през които му се струваше, че цялата гара ще рухне върху него.