Карлос Сафон - Среднощният дворец

— До самия край.

— Значи сте били тук в нощта на пожара?

Просякът разтвори дрипите, които покриваха тялото му, и момчето с ужас видя пурпурните белези от изгаряне по гърдите и шията му.

— В такъв случай навярно ще можете да ми помогнете — продължи Сет. — Двама мои приятели са в опасност. Спомняте ли си един затворник на име Джавахал?

Старецът затвори очи и бавно поклати глава.

— Тук не се обръщахме един към друг с истинските си имена, синко — обясни той. — Името — също като свободата — беше нещо, което всички оставяхме на входа. Надявахме се, че ако го държим далеч от ужаса на това място, може би ще успеем да си го върнем на излизане — чисто и недокоснато от спомени. Естествено, нещата не ставаха така…

— Човекът, за когото говоря, е бил осъден за убийство — уточни Сет. — Бил е млад. Именно той е предизвикал пожара, който е унищожил затвора, а после е избягал.

Просякът го гледаше изненадан и донякъде развеселен.

— Предизвикал пожара ли? — възкликна недоверчиво той. — Пожарът започна в котелното помещение. Един маслен клапан се взриви. Аз бях извън килията си, изпълнявах трудовата си повинност. Това ме спаси.

— Но този човек е нагласил всичко — настоя Сет, — а сега иска да убие моите приятели.

Просякът скептично поклати глава, но после кимна.

— Може и така да е, синко, но какво значение има вече? Във всеки случай, аз не бих се тревожил за твоите приятели. Тоя Джавахал едва ли ще може да им навреди.

Сет сбърчи чело.

— Защо казвате това, господине? — смутено попита той.

Старецът се изсмя.

— Синко, в нощта на пожара бях по-млад и от теб. Всъщност бях най-младият в затвора. Този мъж, който и да е той, трябва вече да е прехвърлил стотака.

Сет разтри слепоочията си, напълно объркан.

— Почакайте, затворът не изгоря ли през 1916 г.?

— 1916-та? — разсмя се отново просякът. — Синко, да не си паднал от луната? Кързън Форт изгоря в утрото на 26 април 1857 г. Седемдесет и пет години минаха оттогава!

Зинал от изумление, Сет се вторачи в просяка, който го разглеждаше с любопитство и известна загриженост.

— Как се казваш, синко? — попита старецът.

— Сет, господине — отвърна момчето с мъртвешки бледо лице.

— Съжалявам, че не можах да ти бъда от полза, Сет.

— Напротив, помогнахте ми. Мога ли аз да направя нещо за вас?

Очите на просяка проблеснаха и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Можеш ли да върнеш времето назад, Сет? — попита той, като се взираше в дланите си.

Момчето бавно поклати глава.

— Значи не можеш да ми помогнеш. А сега се върни при приятелите си, Сет. Но не ме забравяй.

— Никога няма да ви забравя, господине.

Просякът се усмихна за последен път и махна за сбогом; сетне се обърна и влезе сред развалините на разрушения затвор. Сет гледа след него, докато се изгуби сред сенките, после пое отново по пътя си под жаркото утринно слънце. На хоризонта се бе появила пелена от тъмни облаци като петно от кръв, което бавно се разтваря в езеро.

Майкъл спря в началото на улицата, която водеше към къщата на Ариами Бозе, и се вторачи слисан в димящите руини, останали от жилището на старата жена. Минувачи се бяха стекли от улицата в двора и наблюдаваха безмълвно полицаите, които търсеха следи сред отломките и разпитваха съседите. Момчето бързо се приближи до мястото и си проби път сред кръга от зяпачи и загрижени съседи. Един полицай го спря.

— Съжалявам, момче. Не можеш да минеш оттук — рязко каза той.

Майкъл надникна над рамото на полицая и видя как двама негови колеги повдигнаха паднала греда, която все още тлееше.

— А какво стана с жената, която живееше в тази къща?

Полицаят го изгледа със смесица от подозрение и досада.

— Познаваше ли я?

— Тя е баба на едни мои приятели — отвърна Майкъл. — Къде е сега? Умряла ли е?

Мъжът го измери с безучастен поглед, после поклати глава.

— Няма и следа от нея — отвърна той. — Един от съседите казва, че е видял някого да тича надолу по улицата малко след като пламъците обхванали покрива. А сега дим да те няма! Вече ти казах повече, отколкото трябваше.

— Благодаря, господине — рече Майкъл и си запробива път обратно през навалицата, която се трупаше с надеждата да зърне някоя зловеща находка.

Щом успя да се измъкне от тълпата любопитни минувачи и съседи, той тръгна да оглежда околните жилища. Търсеше знаци, които да му подскажат къде може да е избягала старицата с нейната тайна, която двамата със Сет бяха започнали да разгадават. Двата края на улицата се губеха в лабиринта от сгради, базари и дворци на Черния град. Ариами Бозе можеше да бъде къде ли не.