Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Чиракът явно се разстрои, но не каза нищо. Вместо това застана пред едно огледалце, което висеше на пирон зад вратата между сервиза и офиса. И друг път често стоеше пред него и се любуваше на себе си или пък изпълняваше ситни танцови стъпки, видимо погълнат от своето отражение.

В уречения ден всички се събраха в „Тлоквенг роуд спийди мотор“. Маа Рамотсве с двете деца, Мотолели и Пусо, господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Макутси и по-малкият чирак. Самият Чарли беше взет от дома му още преди няколко часа и закаран на летището, лично от пилота на малкия самолет, от който щеше да скача.

Те потеглиха към сиропиталището с микробуса на маа Рамотсве и с камиона на господин Дж. Л. Б. Матекони. Маа Макутси се возеше в микробуса заедно с децата. Столът на Мотолели беше закрепен отзад със система от въжета, измайсторена от господин Дж. Л. Б. Матекони, и момичето имаше прекрасна гледка през прозореца. Хората й махаха и тя също им махаше — „като кралицата“. Маа Рамотсве й беше разказвала за кралица Елизабет и за това, че тя е била приятелка на самия сър Серетсе Кхама; колко е обичала Ботсуана, и как е изпълнявала винаги дълга си към нея, срещала се е всякакви хора, ръкувала се е с всички, децата са и давали цветя. Петдесет години е работила неуморно, точно като господин Мандела, който бе отдал целия си живот на каузата на справедливостта и нито веднъж не беше помислил за себе си. Колко различни бяха тези хора от съвременните политици, които се интересуваха само от власт и от далавери.

Когато пристигнаха в сиропиталището, под дърветата вече имаше паркирани коли и се наложи да оставят белия микробус направо до пътя. Очевидно хората вече бяха започнали да пристигат и някои от децата стояха дежурни на вратите, издокарани и усмихнати. Те поздравяваха гостите, упътваха ги към бюфетите за чай и сладкиши, където можеха да почакат да дойде време за скока. Някои от по-малките деца носеха саморъчно изработени и оцветени баджове на самолетни стюардеси, които се предлагаха и на гостите срещу две пули единият на малка масичка под едно дърво.

Щом господин Дж. Л. Б. Матекони и по-малкият чирак пристигнаха с камиона, маа Потокване изхвръкна от кабинета си, за да ги посрещне. После пристигнаха доктор Мофат и жена му с пикапа. Маа Потокване незабавно го хвана за лакътя и го отведе при едно детенце с висока температура. Една от майките бе останала да се грижи за него. После доктор Мофат се върна при маа Рамотсве и маа Макутси и тримата се отправиха към едно джакарандово дърво, под което майките наливаха силно подсладен чай от огромен кафяв чайник. Имаше и сладкиши, но не бяха безплатни. Маа Рамотсве взе по едно парче за тримата и те се настаниха на столове, пиеха чай и ядяха сладкиш, докато чакаха да се съберат всички зрители и гости. После, след около половин час, се чу бучене в далечината и децата се разпищяха от вълнение. Всички погледи се насочиха на запад. Маа Рамотсве вдигна очи и напрегна поглед. Звукът вече се чуваше съвсем ясно и о, да, ето го, малко бяло самолетче, зареяно в огромното синьо небе, много по-високо, отколкото предполагаше, че ще бъде. Колко ли малки изглеждаме отгоре, мислеше си тя, и Чарли, горкичкият, сега беше мъничка точица в небето, малка точица, която идваше да се изтъркаля на твърдата земя.

— Не трябваше да го карам да го прави — каза тя на маа Макутси. — Ами ако се пребие?

Маа Макутси сложи ръка на рамото на маа Рамотсве.

— Няма да се пребие — увери я. — Тези работи са вече много добре обезопасени. Всичко се проверява по няколко пъти.

— Но все пак може да не се отвори. Ами ако се препарира от страх и не успее да дръпне шнура? Ами тогава?

— Инструкторът му ще скочи с него — успокои я маа Макутси. — Ще го настигне и ще го дръпне вместо него. Виждала съм снимки в „Нашънъл джиографик“, това се прави. За тези хора това е детска игра.

Когато самолетът мина над главите им, те замълчаха. Сега се виждаха напречните линии под крилата му и колесникът, а после врата, която се отваря, мярна се някаква фигура, сред сенки. После от вратата изведнъж се показаха два малки пакета с краченца и ръчички, които летяха срещу силния вятър. Някои от децата посочиха натам. Господин Дж. Л. Б. Матекони също погледна натам и преглътна като си представи, че сега той самият можеше да е в небето, и си припомни онзи ужасен сън. Маа Рамотсве затвори очи, после пак ги отвори, но фигурките продължаваха да падат в празното небе. Тя си помисли: „Този парашут няма да се отвори“. И се вкопчи в маа Макутси, която си мърмореше нещо под сурдинка, вероятно молитва.