Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Тя е най-възвишената отмора за духа. Яребицата обича грах не и тоя, с който отива в тенджерата.

Накратко, всичко добро е диво и свободно. Има нещо в някои музикални звуци, независимо дали произведени от инструмент или от човешки глас — например в екота на ловджийски рог в лятна нощ, — което е тъй диво, че — извън всяка ирония ми напомня рева на дивите зверове в родните им гори. Носи точно толкова от тяхната дивота, колкото мога да усетя. Дайте ми за приятели и съседи диви, а не питомни люде. Дивото у варварина е само блед символ на ужасяващата първичност, с която общуват добрите хора и любовниците.

Драго ми е да виждам как домашните животни утвърждават изконните си права, как доказват, че не са загубили напълно естествените си първични навици и жизнеността си: като например когато кравата на съседа напусне пасбището рано напролет и смело преплува реката — студени сиви води, широки двадесет и пет-тридесет рода, придошли от стопилия се сняг. Също когато бизони прекосяват Мисисипи — тоя подвиг още веднъж потвърждава в очите ми достойнството на рода им. Семената на инстинкта се пазят под дебелата кожа на говедата и конете подобно семена от неопределен период в недрата на земята.

Проявленията на жизненост у добитъка са винаги неочаквани. Видях един ден стадо от дузина бикове и крави весело да се суетят и подрипват в тромава игра, подобно на огромни плъхове или котенца. Клатеха глави, махаха опашки, припкаха нагоре-надолу по хълма и в рогата, както и в поведението им, съзрях тяхната връзка с рода на сърните. Уви! Едно-едничко изневиделично и гръмко „Дий!“ за миг би уталожило разгорещеността им, от сърнешко би ги свело до говеждо месо, би втвърдило хълбоците и жилите им като броня на локомотив. Кой, ако не Нечестивият, е викнал „Дий!“ на човечеството? Животът на добитъка, както и животът на много хора, е вид локомотивна дейност: волът и конят местят хълбоци и плешки, а човекът прави същото с машинариите си. Частта, изплющяла под камшика, насетне се парализира. Кой изобщо би помислил за ХЪЛБОК при гъвкавото котешко племе, както говорим за ХЪЛБОК при говедата?

Радвам се, че конете и бичетата трябва първом да бъдат сломявани и едва сетне превръщани в роби на човека, както и че у самите човеци все още е останал малко див овес за посев, преди да са се превърнали в послушни членове на обществото. Несъмнено не всички хора са еднакво пригодни за цивилизоване; това, че множеството, точно като при кучетата и овцете, е питомно по наследствена нагласа, не е причина да се сломява природата на останалите, та и те да бъдат сведени до същото равнище. Хората са в основата си еднакви, но им е дадено да съществуват поединично, за да има възможност да са различни. Ако трябва да се удовлетвори низша потребност, почти или съвсем без значение е кой ще го стори; налице ли е висша потребност обаче, необходимо е личностно съвършенство. Всеки може да запуши дупка в стената, та да не хлуе вятърът, но единствен авторът на тоя пример може да удовлетвори тъй рядката потребност, на която се е посветил. Конфуций казва: „Щавени, кожите на тигъра и леопарда са също като щавените кожи на кучето или овцата.“ Опитомяването на тигри обаче не е част от истинската култура, също както и вдивяването на овце; затова и щавенето на кожите им за обувки не е най-добрата полза, която може да се извлече от тях.

Чета ли списък с чуждестранни имена на хора, да кажем офицери от войската или автори, писали по определен въпрос, за сетен път разбирам, че в едно име няма нищо. Името на Меншиков например не съдържа за моя слух нищо по-човешко от един мустак, който би могъл да принадлежи и на плъх. Имената на поляците или руснаците звучат за нас тъй както и нашите за тях. Все едно са били именувани по някоя детска римушка: „Ан-дан фи ли ми го дан-дан, кара ка, сипе то.“ Представям си стадо диви твари, плъпнали по лицето на земята, на всяко от които пастирът е прикачил някакво варварско звукосъчетание на своя си говор. Имената на хората, разбира се, са също тъй плоски и безсмислени като кучешките имена Мурджо и Караман.

Навярно щеше да е известно удобство за философията, ако хората бяха именувани просто по групи. Щеше да е нужно да знаеш рода и може би вида или разновидността, за да опознаеш човека. Не сме готови да повярваме, че всеки отделен войник от римската войска е имал свое собствено име — това е, защото не сме и помисляли, че е имал свой собствен характер.

Единствените ни истински имена понастоящем са прякорите. Познавах едно момче, което приятелите му наричаха Якия заради невероятната му жизненост, и тоя прякор справедливо заместваше кръщелното му име. Пътешествениците разказват, че индианецът не получавал име с раждането си, а го заслужвал, та името било неговата слава, а в някои племена дори променяли името според поредния подвиг. Жалко е, когато човек носи име само заради удобството, без да е спечелил ни име, ни слава.