Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Страстта ми към знания е непостоянна, докато страстта да потапям глава в селения, незнайни за нозете ми, е вечна у мен, несекваща. Най-висшето, което можем да постигнем, е не знайте, а интелигентно вчувстване. Не зная дали това виеше познание достига до нещо по-определено от едно нечувано, велико изумление от внезапно осъзнатата несъстоятелност на всичко онова, което допреди сме наричали Знание — от откритието, че на небето и на земята има много повече неща, отколкото е сънувала философията ни. Това е като раз пръсването на мъглата от слънчевите лъчи. Човек не може да ЗНАЕ в πο-висш смисъл от тоя, тъй както не може спокойно и безнаказано да гледа към слънцето. Ως τι νοῶν ού Κείνον νοήσεις, сиреч „Това не ще го видиш, както виждаш обикновените неща“, казва Халдейският оракул.

Има нещо раболепно в обичая ни вечно да търсим закон, на който да се подчиняваме. Може да изучаваме законите на естеството за свое удобство, но успешният живот не признава закон. Безрадно е, разбира се, да откриеш закон, който те обвързва там, където не си и подозирал преди. Живей свободно, дете на мъглата — дори и прекланящи се пред знанието, ние си оставаме деца на мъглата. Човекът, отдал се на свободата да живее, е по-висш от всякакви закони, бидейки близък до вселенския законодател. „Това е същински дълг — казва Вишну Пурана, — което не ни обвързва; това е знание, което ни дава свобода: всеки друг дълг е само тегоба; всяко друго знание е само остроумие на художник.“

Невероятно е колко малко събития и сътресения има в историята ни, колко слабо е разработена мисълта ни, колко нищожен е опитът ни. С радост бих приел растежът ми да е бърз и буен, та да смущава цялата тая тъпа невъзмутимост, па макар да ми струва борба през дълги, тъмни и душни нощи и сезони на мъка. Щеше да е добре, ако животът ни беше божествена трагедия, а не тая бездарна комедия, тоя фарс. Данте, Бъниан и другите като тях явно са имали по-разработена мисъл от нас — принадлежали са към такъв вид култура, каквато нашите училища и колежи не предвиждат да дават. Дори Мохамед, макар и мнозина да изкрещят при споменаването му, е имал много повече за какво да живее, пък и за какво да умре, отколкото обикновено имат самите те.

Когато, макар нарядко, мисъл споходи някого, докато, да речем, върви покрай железопътните релси, тогава вагоните се изнизват покрай него, без той да ги чуе. Но скоро, по някакъв неумолим закон, вагоните затрещяват и покрай нас се заизнизва животът ни.

Докато едва ли не всички усещат влечение към обществото, малцина са силно привлечените към Природата. По отношението си към Природата повечето хора, въпреки всичките им умения, ми изглеждат по-низши от животните. Твърде редки са случаите на благодатна връзка с Природата, както е при животните. Как слаби са сетивата ни за красотата на пейзажа! Трябва да ни се каже, че гърците наричали света Κόσμος, сиреч Красота, Порядък, но тъй и не разбираме защо и в най-добрия случай това си остава за нас любопитен филологически факт.

Колкото до мен, усещам, че по отношение на Природата живея някакъв пограничен живот, живот в покрайнините на един свят, към който само навремени правя краткотрайни набези, а патриотизмът и предаността ми към държавата, в чиито територии като че намирам подслон, са тия на контрабандист. Къмто живота, който наричам природен, с радост бих следвал дори блуждаещо пламъче, газейки през блата и невъобразими тресавища, само че ни месечина, ни светулка ми сочат пътя към него. Личността на Природата е тъй необятна и всепроникваща, че нивга не виждаме едничка нейна черта. Скитащият из познатите поля, простиращи се край родния ми град, понякога се озовава сред земи, неописани в съществуващите документи за собственост — сякаш някакви далечни поля в покрайнините на действителния Конкорд, където съдебната власт престава да действа, а мисълта, навявана от думата „Concord!“ 84 84 Вж. бел. 7 към „Дивите ябълки“ — Б.пр. , престава да бъде навявана. Фермите, които самият аз съм измервал, границите, които съм очертавал, се открояват смътно като през мъгла; няма химически способ за съхраняването им, те чезнат от повърхността на стъклената плака и картината, изрисувана от художника, прозира смътно отдолу. Светът, с който сме свикнали, изчезва без следа и не ще чества годишнина.