Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Оня ден следобед отидох на разходка из фермата Сполдинг. Видях захождащото слънце да озарява величествената борова гора насреща. Златистите му снопове се пръскаха из горските галерии като в някакъв внушителен храм. Потресен бях, сякаш някакво древно и в същото време възхитително-сияйно семейство без мое знание се е заселило в това място на земята, наречено Конкорд, че слънцето му прислужва, а то не търси обществото на града, не се стреми към него. През дърветата оттатък гората видях неговото „кътче за наслада“ сред боровинковата поляна на Сполдинг. Боровете му служеха за колонада. Къщата му не бе зрима за очите; дърветата растяха през нея. Не мога да кажа дали не чух звуците на сподавяна веселба. Като че всички се опираха на слънчеви лъчи. Имат синове и дъщери. От добре по-добре са. Фермерският коларски път, минаващ право през тяхната гостна, ни най-малко не ги скрива от взора, а се провижда както калното дъно на езерото навремени прозира през отразените небеса. Те нивга не са чували за Сполдинг и не знаят, че им е съсед, макар да съм го слушал как подсвирква, прекарвайки стадото си през къщата им. Нищо не може да се сравни с ведростта на живота им. Гербът им е просто лишей. Видях го изобразен по боровете и дъбовете. Покрив са им върхарите на дърветата. Далеч са от политиката. Откъм тях не долиташе шум от труд. Не чувах да предат или тъкат. И все пак, когато вятърът утихна и всяко шумолене заглъхна, успях да доловя възможно най-нежната, най-сладкогласата мелодия, сякаш жужене на далечен кошер през май, мелодия, която навярно бе звученето на техните мисли. Празни мисли те нямаха и делото им бе незримо отвън, понеже не се изразяваше в сплитки и възли.

С мъка обаче си ги припомням. Те невъзвратимо чезнат от съзнанието ми дори и сега, когато говоря за тях и се опитвам да ги извикам в паметта си. Само след дълги и съсредоточени усилия да си припомня най-възвишените си мисли успявам отново да почувствам близостта им. Ако не бяха семействата като това, струва ми се бих напуснал Конкорд.

Свикнали сме да казваме в Нова Англия, че с годините все по-малко и по-малко гълъби долитат при нас. Нашите гори не предоставят достойни мачти за тях. Оттук би могло да се заключи, че с годините все по-малко и по-малко мисли спохождат човека, понеже дъбравата на съзнанието ни, разпродавана за поддръжка на ненужните огньове на амбицията и по дъскорезниците, нахалост оголява, та не остава и клонка, на която да кацнат. Мислите престават да се развиват и плодят заедно с нас. Само навремени, случи ли се по-добър сезон, може през пейзажа на съзнанието да премине бледа сянка, хвърлена от КРИЛАТА на някоя мисъл, прелитаща напролет или наесен, но погледнем ли нагоре, оказваме се неспособни да различим същината на самата мисъл. Крилатите ни мисли са се превърнали в домашни пилци. Те вече не се реят нависоко, а постигат само едно шанхайско и лаоско велелепие. Това са то ВЕЛИ-И-ИКИТЕ МИСЛИ, ВЕЛИ-И-ИКИТЕ ЛЮДЕ, за които чуваме!

Врем се в земята, а колко рядко се изкачваме! Навярно бихме могли малко повече да се издигаме. Бихме могли да се покатерим на някое дърво поне! Веднъж извлякох голяма полза, като се покатерих на едно дърво. Беше висок бял бор на върха на един хълм и макар здравата да се изподрах, накрая бях богато възнаграден, понеже открих на хоризонта нови планини, които нивга преди не бях виждал, и тъй получих безмерно повече и от земята, и от небето. Могъл съм с десетилетия да се разхождам в подножието на дървото и със сигурност да не видя тая гледка. Но най-важното съзрях близо до себе си — наближаваше краят на юни, — по връхчетата само на най-високите клонки забелязах мънички и нежни червени конусовидни цветчета, плодния съсъд на белия бор, взрян в небесата. Веднага отнесох в града най-високата достигната клонка и я показах първо на непознатия съдебен заседател, когото срещнах на улицата — съдът заседаваше тая седмица, — а сетне на фермери, дървари, ловци, но ни един не бе виждал дотогава подобно нещо и всички се дивяха като пред паднала звезда. Помислете за древните архитекти, чиято работа на върха на колоната е също тъй съвършена, както и в ниските, изложени пред погледа части! От незапомнени времена Природата е протягала крехките цветчета на гората към небесата, над главите на хората и скрити от тях. Ние виждаме само цветята, които са под нозете ни по поляните. Откак свят светува боровете всяко лято са разпуквали нежните си цветове по най-високите клонки на гората, над главите на червенокожите, както и на белокожите деца на Природата, и въпреки това едва ли някой фермер или ловец по тия земи някога ги е виждал.