Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Преди всичко не можем да си позволим да не живеем в настоящето. Благословен е оня сред смъртните, който не губи и един миг от протичащия живот в спомени за миналото. Не чува ли философията ни кукуригането на петлите във всеки двор отсам хоризонта, то тя е закъсняла. Тоя звук обикновено ни напомня, че хващаме ръжда и стареем в своите занимания и мисловни навици. Философията на петела е несравнимо по-близо до настоящето от нашата. В нея се съдържа внушение, което представлява по-нов завет — светото писание според настоящия миг. Петелът не закъснява, той става рано и будува по ранина, та правиш ли като него, означава да отмерваш ритъма на времето, самия му пулс. Той изразява здравето и силата на Природата, кипри се от името на целия свят, изстъпва се със здравето на буен пролетен растеж, прави да избликнат нови извори за музите, та да ознаменува поредния настоящ миг от времето. Където живее той, закони за избягалите роби няма. Кой не е мамил господаря си многократно, откакто за последен път е чул песента му?

Достойнството на тая песен е в освободеността й от всяка печал. Певецът може с лекота да ни докара до сълзи или смях, но де е оня, който може да пробуди в нас чистата утринна радост? Ако с посърнал дух ломя ужасяващата неделна тишина на дървените тротоари в града или пък присъствам на нечие опело и се случи да чуя наблизо или надалеч кукуригане на петел, казвам си „Във всеки случай един измежду нас е добре“ и начаса си възвръщам настроението.

Миналия ноември имахме един изумителен залез. Вървяхме през една ливада, от която извираше малко поточе, когато най-сетне, точно преди да залезе след един студен сив ден, слънцето достигна ясни простори на хоризонта и разля най-нежната, най-заристата утринна светлина по сухата трева и стволовете на дърветата на отсрещния хоризонт, по листата на дъбовете на възвишението, а сенките ни се издължиха на изток по ливадата, като че бяхме единствените прашинки в лъчите му. Такава светлина не бихме могли и да сънуваме миг по-рано, а въздухът стана тъй топъл и ведър, че ливадата се превърна в същински рай. А като размислихме, че това не е единично явление, което никога вече няма да се повтори, а напротив, ще се случва отново и отново, в неизброимо много вечери, и ще разведрява и успокоява закъснелия отрок, разхождащ се по тия места, всичко ни се видя още по-великолепно.

Слънцето захожда на някоя уединена ливада, където къща не се вижда, захожда с цялото си великолепие и блясък, като ги разлива и над градовете, захожда, както може би нивга още не е захождало — там, където ще се мерне само някоя самотна блатна кукумявка, та да позлати крилата й, мускусен плъх ще се подаде от дупката си, а малко черноструйно поточе, едва-що закриволичило сред мочура, бавно ще заобгражда разлагащ се пън. Вървяхме в тъй чиста и ярка светлина, позлатяваща обветрената трева и листа, тъй меко и ведро лъчиста, та си помислих, че нивга не съм се потапял в такива златиста води, тъй спокойни и неромолящи. Западната страна на всяка гора и възвишение грееше сякаш отвъд нея са Елисейските полета, а слънцето в гърбовете ни напомняше дружелюбен пастир, отвеждащ ни на свечеряване към къщи.

Тъй вървим към Божи гроб, докато един ден слънцето ни огрее по-ярко от когато и да било, огрее умовете и сърцата ни и просветли живота ни със своята велика пробудна светлина, така топла, ведра и златиста, както по езерен бряг наесен.

1862

Неотдавна, като слушах сказчика в една лектория, усетих, че е подбрал твърде далечна нему тема, поради което не успяваше да ме заинтригува тъй, както в друг случай навярно би могъл. Говореше за неща, които бяха близки не на сърцето, а на крайниците и епидермиса му. В тоя смисъл на лекцията му липсваше център, обединяваща мисъл. Бих предпочел да бе споделил най-съкровените си преживявания, както прави поетът. Най-голямата похвала, която изобщо може да ми бъде отправена, е някой да ме запита какво АЗ МИСЛЯ по даден въпрос и да се вслуша в отговора ми. Изненадан и очарован съм, щом това стане — тъй рядка е подобна употреба на личността ми, сякаш човекът знае с какво сечиво да си послужи. Най-често, когато хората искат да научат нещо от мен, то е на колко акра възлиза земята им — нали съм земемер, — или, най-много, с какво банални вести съм се натоварил. Решат ли някога да ме дават под съд, то ще е заради черупката ми, не заради ядката. Преди време дойде при мен един човек от много далеч да ме покани да изнеса лекция върху робството; но като се поразговорихме, разбрах, че той и дружината му очакват седем осми от лекцията да бъде от тях и само една осма — от мен, така че отказах. Смятам за самопонятно, щом са ме поканили някъде да изнеса лекция — имам вече известен опит в това, — хората да се интересуват какво АЗ МИСЛЯ по даден въпрос, пък дори и да съм най-големият глупак в страната, а не да говоря само приятни неща или пък такива, с които слушателите ще са съгласни, та съответно решавам да им дам силна доза от своята личност. Те са ме поканили, поели са задължението да ми платят и аз съм категоричен, че ще ме получат, па макар и да ги отегча до непоносимост.