Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Целта на трудещия се не трябва да бъде да изкарва прехраната си, да получи „добра работа“, а да извършва работата си добре; тогава, дори що се отнася до паричната страна на нещата, за един град ще бъде изгодно да плаща на своите трудещи се тъй добре, че те да нямат чувството, че работят за нищожна цел като свързването на двата края, а че преследват научни или направо нравствени цели. Не вземайте човек, който ще ви работи за пари, а оня, който ще се труди с любов.

Удивително е, че малцината люде с подходяща, напълно прилягаща им професия може лесно с малко пари или слава да бъдат отклонени от същинските им занимания. Чета съобщения за ДЕЙНИ млади хора, като че ли с деятелността се изчерпват достойнствата на един млад човек. Изненадах се все пак, когато един вече зрял мъж най-самонадеяно ми предложи да се включа в някакво негово начинание, сякаш изобщо нямах с какво да се занимавам и целият ми досегашен живот е бил пълен провал. Доста съмнителна чест! Като че ли ме бе срещнал насред океана, гребящ срещу вятъра в неопределена посока, та ми предлагаше да тръгна с него! Ако бях приел, какво, мислите, биха казали застрахователите? Не и не! На тоя етап от пътешествието аз съвсем не съм без работа. Право да си кажа, разхождайки се веднъж като момче из пристанището, видях съобщение, че се търсят моряци, та веднага, като навърших години, отплавах.

Обществото не разполага с подкуп, който би изкушил мъдрия човек. Може да натрупате пари, за да прокопаете тунел в планината, ала не ще натрупате достатъчно пари, за да наемете човек, посветил се на СОБСТВЕНИТЕ си занимания. Способният и стойностен човек върши това, което умее, независимо дали обществото му плаща или не. Неспособните предоставят своята неспособност срещу най-високата предлагаема цена и все очакват да ги повишат. Може да се предположи, че рядко биват разочаровани.

Навярно съм по-ревнив към свободата си от обичайното. Усещам се по крайно слаб и неустойчив начин обвързан и задължен към обществото. Незначителният труд, който ми осигурява препитание и благодарение на който се приема, че все донякъде съм полезен на съвременниците си, винаги ми е доставял удоволствие, та рядко съм гледал на него като на необходимост. Досега все съм успявал. Предчувствам обаче, че ако потребностите ми значително нараснат, трудът, необходим за задоволяването им, ще се превърне в тегоба. Ако ще трябва като повечето хора да продавам и сутрините, и следобедите си на обществото, то сигурен съм, че за мен не би останало нищо, за което си струва да живея. Вярвам, че не бих продал правата си по рождение за паница леща 86 86 Битие, 25:34 — Б.пр. . Ще подхвърля тук, че човек може да е много трудолюбив и пак да не оползотворява добре времето си. Никой не прави по-съдбоносна грешка от оня, който отдава голямата част от живота си за изкарване на прехраната. Всяко велико начинание се самоиздържа. Поетът например трябва да подкрепя тялото си със своята поезия, тъй както парната рендосвачка подгрява котлите си със стърготините, който отдялва. Препитанието трябва да се печели с обич 87 87 Игра на думи: „living“ — „живеене“, „loving“ — „обичане“ — Б.пр. . Но както за търговците се казва, че деветдесет и седем от сто се провалят, тъй и човешкият живот е в същата мяра провал, та крахът може със сигурност да се предвиди.

За да дойде на бял свят, наследникът на едно богатство не трябва да е роден, а по-скоро — мъртвороден. Да се издържаш от подаяния на приятели, с държавна пенсия или наречете го с каквито още искате синоними, означава, стига още да дишаш, да стигнеш до приюта за бедни. В неделя бедният длъжник отива на черква, за да тегли калема и разбере, че е изразходвал повече, отколкото е добил. А католическата църква устройва съд за длъжници, където те се изповядват, отричат се от миналото си и решават да започнат всичко отначало. Тъй хората лягат по гръб, мълвят за грехопадението и изобщо не правят опит да се надигнат.

Що се отнася до принципа на сравнението, който хората налагат в живота, важно е онова различие между двама, при което единият е удовлетворяван от редови успех, всичките му мишени се улучват от прав изстрел, докато другият, колкото и мизерен и неудачен да е животът му, постоянно извисява своята цел, па макар и само с много малък ъгъл спрямо хоризонта. Себе си без колебание причислявам към втория тип, въпреки че, както казват на Изток: „Величието не застига оногова, който вечно гледа надолу, а пък всички, които се взират във висините, с време обедняват.“