Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

В литературата ни привлича единствено дивото. Тъпота е другото име на питомното. Нецивилизовано свободната и дива мисъл е, която ни омайва в „Хамлет“ и „Илиадата“, във всички писания и митологии, а не школуваната. Както дивата патица е по-бърза и по-красива от питомната, тъй и дивата мисъл — тя волно размахва криле високо из ведрите простори над блатата. Една истински хубава книга е нещо тъй естествено, тъй неочаквано и безмерно честно и съвършено, както дивото цвете, порасло в прериите на Запада или в джунглите на Изтока. Геният е светлина, която озарява мрака подобно блясък на светкавица и навремени разбива самия храм на познанието — а не свещица, палната от огнището на човешкия род, която бледнее на дневния светлик.

От времето на менестрелите та до Езерните поети, включая Чосър, Спенсър, Милтън и дори Шекспир, английската литература диша не твърде свеж и в тоя смисъл не дотам див въздух. Това е в основата си една питомна и цивилизована литература, подражание на гръцката и римската. Разлистена горичка е нейната дивота, дивакът й — Робин Худ. Тя е пропита от истинска любов към Природата, но по-малко — от самата Природа. Хрониките й осведомяват откога ги няма в нея дивите животни, но не и откога го няма дивият човек.

Науката на Хумболт е едно, поезията — друго. Днешният поет въпреки всички научни открития и натрупаното познание на човечеството ни най-малко не превъзхожда Омир.

Къде е литературата, даваща израз на Природата? Поет е оня, който може да вдъхнови ветровете и потоците да му служат, да говорят вместо него; който приковава думите към първозначенията им, тъй както фермерът напролет набива коловете, поизтласкани от вледенената земя; който от корен изтръгва думата, колчем я използва, и я присажда на листа с полепналата по нея пръст; чиито думи са тъй истинни, тъй свежи и естествени, че макар и лежали полузадушени между две плесенясали страници в библиотеката, пукват се като пъпки при първи полъх на пролетта, цъфтят и ежегодно даряват на отдадения читател своя плод-отклик на вездесъщата Природа.

Не мога да посоча стих, който точно да изразява тоя копнеж по Дивото. Така погледната, и най-добрата поезия е питомна. Не зная къде да открия литература, била тя древна или нова, даваща удовлетворително описание на оная Природа, която познавам аз. Разбирате, че искам нещо, което нито Августинска, нито Елизабетинска епоха, нито изобщо някоя култура може да даде. Най-близо до него е митологията. В колко по-плодовита Природа само се корени гръцката митология в сравнение с английската литература! Митологията е реколтата, която Старият свят е прибрал, преди да се изтощи почвата му, преди въображението и бляновете му да бъдат попарени от униние — реколтата, която той още прибира там, където първозданната му жизненост не се е уталожила. Литературите преживяват като брястовете, засенчващи къщите ни, а митологията е като великото драконово дърво от Западните острови — стара като човечеството, независимо дали то ще преживее или не, тя има поне още толкова бъдеще, защото разлагащите се литератури дебелят почвата, от която се подхранва.

Западът се подготвя да добави своите предания към тия на Изтока. Долините на Ганг, на Нил и на Рейн са дали вече своята родитба, та остава да видим какво ще дадат долините на Амазонка, на Рио де ла Плата, на Ориноко, на Сейнт Лорънс и на Мисисипи. Навярно, тъй като с течение на времето Американската свобода се е превърнала в легенда на миналото — а в известна степен и в легенда на настоящето, — световните поети ще се вдъхновят от американската митология.

И най-дивите сънища на дивите люде не стават по-малко истинни от това, че може да не изглеждат приемливи за тъй наречения здрав разум, толкова тачен от днешните англичани и американци. Не всяка истина е приемлива за здравия разум. Природата е отредила място както за дивия повет, така и за зелето. Някои изражения на истината са споменни, други — както се казва, просто РАЗУМНИ, а трети — пророчески. Има дори проявления на болести, които могат да предсказват проявления на здраве. Геолозите са установили, че изображенията на змии, грифони, летящи дракони и други измислени същества от хералдическата украса имат своите прототипове във вкаменелите форми на видове, изчезнали преди появата на човека, и следователно „свидетелстват за бегли и мъгляви познания за предходен стадий от органическото развитие“. Индусите си представяли, че земята е положена върху слон, слонът — върху костенурка, а костенурката — върху змия; и макар че може да е незначително съвпадение, няма да е неуместно да се отбележи, че неотдавна в Азия бе открита вкаменена костенурка, достатъчно голяма, за да крепи отгоре си слон. Признавам, че обичам тая дива фантазия, която надмогва порядъка на времето и развитието.