Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Скоро подир това гледах в панорама Мисисипи и докато очите ми следваха течението на реката, грейнала в заревото на днешния ден, с параходите, натоварени с трупи, докато броях новостроящите се градове и се взирах в пресните руини на Нову, докато съзерцавах индианците, поели оттатък реката на запад, докато гледах Охайо и Мисури — също както преди това бях гледал Мозел — и слушах легендите за Дъбюк и за Скалата на Уинона, все тъй замислен повече за бъдещето, отколкото за миналото или настоящето, разбрах, че това са друг вид рейнски талази, че тук тепърва ще се полагат основите на замъци и тепърва прочути мостове ще се прехвърлят над реката; почувствах тогава, че това е то ГЕРОИЧНАТА ЕПОХА, макар да не го съзнаваме, понеже нейният герой обикновено е най-простият и невзрачният човек сред хората. Другото име на Запада, за който говоря, е Дивота; опитвам се да утвърдя, че в тая Дивота е спасението на Света 83 83 На английски и трите думи: „west“ — „запад“, „wild“ — „дивота“ и „world“ — „свят“ започват с една и съща буква — Б.пр. . Дървото изопва всяка своя фибра в търсене на Дивото. Градовете го внасят на всякаква цена. Хората проправят пътища и порят океани, за да го достигнат. От гората и дивотата идат живителните сокове, поддържащи човека. Предците ни са били диваци. Легендата за Ромул и Рем, които бозали от вълчица, не е безпочвена измислица. Основателите на всички достигнали величие държави са черпили препитание и сили от също такъв див източник. Децата на Империята вече не бозаели от вълчицата, та затова били завладени и прогонени от децата на северните гори, които отрасвали с вълче мляко.

Вярвам в гората, в ливадата, в нощта, в която покарва царевицата. Запарка от смърч или туя би подобрила чая ни. Има разлика дали ще се яде и пие за сила или от чисто чревоугодничество. Хотентотите с настървение поглъщат костния мозък на куду и другите антилопи суров, като вид ястие. Някои от северните индианци ядат суров костния мозък на арктическия елен, както и други части, включително върховете на рогата, ако са меки. В това, струва ми се, са изпреварили парижките готвачи. Ядат и това, което обикновено отива в огъня. Сигурно така се възмъжава по-добре, отколкото на дебели говежди пържоли и тлъсто свинско. Дайте ми дивота, чиито поглед не би издържала никоя цивилизация, дивотата на суровопоглъщания костен мозък от куду.

Където ечи песента на дрозда, там бих се преселил — места диви, необитавани още от никого, към които вече съм приспособен.

Ловецът Съминг съобщава, че от кожата на повечето току-що убити африкански антилопи се разнасял най-прекрасният мирис на дървета и трева. Ще ми се и човекът да е като дивата антилопа — дотолкова неотделим от природата, че самото му същество сладостно да известява сетивата ни за присъствието му, спомняйки за местата от природата, където той обикновено пребивава. Не се чувствам иронично настроен, та дори и палтото на трапера да изпуска миризма на мускусен плъх; тоя дъх ми е далеч по-драг от оня, който обикновено се разнася от дрехите на търговеца или учения. Надзърна ли в гардеробите им и прехвърля одеждите им, те ми спомнят не за често посещавани от тях тревисти равнини и осеяни с цветя морави, а за прашни търговски борси и библиотеки.

Загорилата кожа заслужава нещо повече от уважение и може би маслиненозеленият цвят е по-подходящ за човека от белия — би отличавал горския жител. „Бледоликият бял!“ Нищо чудно, че африканците са го съжалявали. Естественикът Дарвин отбелязва: „Бял човек, къпещ се до таитянец, е като стрък обезцветен от грижите на градинаря, в сравнение с красивото тъмнозелено растение, избуяло на воля в полята.“

Бен Джонсън възкликва:

Аз пък бих казал:

Животът се състои от дивота. Най-жизнено е най-дивото. Неподвластната нему дивота е, която ободрява човека. Оня, който непрестанно е вървял напред и дъх не си е поемал от работа, който бързо е израснал в живота и до безкрай е изисквал от него, винаги ще се озовава в нов свят сред дивите пущинаци, обгърнат от грубото първоестество на живота; ще се закатерва по навадените стволове на мирозданните горски дървеса.

Надеждата и бъдещето за мен не са в подстриганите ливади и обработените поля, а в безбродните, жвакащи мочури. Случвало се е преди време да анализирам готовността си да закупя някоя ферма и често съм установявал, че са ме привлекли единствено няколкото квадратни мили непристъпно, бездънно блато — естествено водосметище в някой кът. Това се оказваше бисерът, който ме бе омаял. Извличам повече духовна храна от мочурите край родния ми град, отколкото от подредените му градини. За мен няма по-пищна морава от плътната покривка на блатняка (Cassandra calyculata) връз тия нежни части от земната повърхност. Ботаниката не може да ми даде повече от имената на блатните шубраци — клоната боровинка, овчи лавър, азалия, родора — израсли от жвакащия торф. Често си мисля, че с радост бих живял досами тая маса от матовочервени храсталаци, пренебрегвайки всички цветни лехи, саксии и градинки с пресадени смърчове и опесъчени пътечки, че бих съзерцавал тая плодородна шир под прозорците си, наместо няколкото колички пръст, докарана от другаде, за да покрие извадения при изкопаването на зимника пясък. Защо моята къща, моята всекидневна, да не гледа към мочур, наместо към тая жалка сбирка от растителни рядкости, към това нескопосано подражание на Природа и Изкуство, което наричам свой двор? Иска се усилие да разчистиш и приведеш къщата в приличен вид, когато дърводелецът и зидарят са си тръгнали, след като са направили за случайния минувач точно толкова, колкото и за обитателя й. Никога ограда пред къща не е била за мен приемлив обект за изучаване, па макар и най-изисканата; дори най-сложните орнаменти — зъбци, завършващи във форма на жълъди, и какво ли не още — скоро ме отегчават и отвращават. Докарайте прага си досами блатото (макар това да не е най-доброто място за сух зимник), така че от тая страна да е непристъпен за посетители. Дворът пред къщата не е за влизане, а преди всичко за отдалечаване на входа; вие ще използвате задната врата.