Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Някои дори и не се разхождат, други поразкършват нозе по пътищата, но малцина са, които вървят по неутъпкано. Пътищата са за конете и деловите хора. Аз ги използвам сравнително малко, понеже не бързам за пивниците, бакалиите, конюшните и складовете, до които те извеждат. Добър кон съм за езда, но не и за товарене. Художниците-пейзажисти рисуват човешки фигури, за да обозначат път. Моята фигура обаче не биха могли да използват за тая цел. Аз вървя из природата като древните пророци и поети, както са вървели из нея Мойсей, Омир, Чосър. Може да я наричате Америка, но това не е Америка; нито Америго Веспучи, нито Колумб, нито някой друг е нейният откривател. Много по-вярно се говори за нея в митологията, отколкото в която и да било тъй наречена история на Америка, попадала в ръцете ми.

Има все пак няколко стари друма, по които си заслужава да се върви, сякаш тъкмо сега, когато са почти неизползвани, извеждат нанякъде. Ето го Старият път за Марлборо, който, струва ми се, вече не отива дотам, освен ако не се окаже, че ме е отвел наистина в Марлборо. Да поговоря тук за него съм насърчен от мисълта, че край всеки град има по един-два подобни пътя.

Най-хубавите части от земята в околността понастоящем не са частен имот; пейзажът няма собственик, та ходещият се радва на относителна свобода. Навярно обаче ще настъпи денят, когато и тая земя ще бъде разпределена на тъй наречените „кътчета за наслада“, където насладата ще е само ограничена и мимолетна за единици, когато ще се намножат оградите и ще бъдат измислени всевъзможни примамки за хора и разни съоръжения, предназначени да закрепостят човека към ОБЩИЯ път, а ходенето по лицето на божията земя ще се сведе до недопустимо преминаване през площите на един или друг господин. Да изпитваш „изключителна наслада“ обикновено означава да се изключиш от истинската наслада. Нека тогава използваме по-добре възможностите си, преди да са настъпили черните дни.

Какво е това, което навремени толкова ни затруднява да решим накъде да вървим? Вярвам, че в Природата съществува недоловим магнетизъм и ако безпаметно му се оставим, той ще ни поведе във вярната посока. За нас не е все едно по кой път ще вървим. Съществува верен път, но поради невнимание и глупост сме твърде склонни да поемем по грешния. С радост бихме хванали път, още неизвървян от нас в действителния свят, път-символ на оня, по който с наслада вървим в своя вътрешен, идеален свят; нищо чудно, че понякога ни е трудно да изберем посоката, след като тя още не се е избистрила в мислите ни.

Поема ли от къщи на разходка, нерешил още накъде да насоча стъпките си, и се оставя да ме води инстинктът, установявам, че в последна сметка, колкото и странно и невероятно да изглежда, непременно се отправям на югозапад, към някоя горичка, полянка, изоставено пасбище или възвишение нататък. Стрелката на компаса ми потрепва, колебае се за няколко градуса и невинаги, наистина, сочи право на югозапад, за което си има основателни причини, но всеки път застава между запад и югозапад. Бъдещето за мен е в тая посока; и земята нататък е сякаш по-неизтощена и богата. Очертанието на моите разходки е не окръжност, а парабола или по-скоро една от ония орбити на комети, смятани за отворени криви — в моя случай сочеща на запад, а домът ми заема мястото на слънцето. Навремени в продължение на четвърт час нерешително опитвам да обърна ход, докато накрай за хиляден път реша, че ще вървя на югозапад или запад. На изток вървя насила, на запад — свободно. Нямам работа нататък. Трудно ми е да повярвам, че отвъд източния хоризонт има чисти пейзажи, избуяли пущинаци и свобода. Не ме привлича да вървя натам. Вярвам обаче, че гората, която виждам на западния хоризонт, се простира цяла чак до залязващото слънце, и в нея няма градове и села достатъчно значителни, за да ме разколебаят. Оставете ме да живея, където аз искам — отсам е градът, оттатък дивата природа; все повече и повече изоставям града и се оттеглям в природата. Не бих наблягал толкова много на това, ако не бях убеден, че към нещо подобно клони преобладаващата част от сънародниците ми. Трябва да отида до Орегон, но не и до Европа. Това е посоката, в която се движи нацията; бих казал, че човечеството напредва от изток на запад. Няколко години бяхме свидетели на миграция на югоизток — заселването на Австралия; това обаче е назадничаво движение и съдейки по нравствените и физическите отлики на първото поколение австралийци, опитът засега е неуспешен. Източните татари смятат, че няма нищо на запад от Тибет. „Светът свършва тук, казват те, нататък няма нищо освен безбрежно море.“ Те живеят в абсолютния изток.