Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Вървим ли, естествено стигаме до полята и горите: какво би станало с нас, ако ходехме само из паркове и алеи? Имало е дори философски школи, които съзнавали необходимостта да приближат горите до себе си, след като самите не отивали там. Насадили горички и алеи от платани и тъй предприемали своите subdiales ambulationes 76 76 Subdiales ambulationes (лат.) — разходки на открито — Б.пр. . Няма смисъл да насочваме крачките си към гората, ако те сами не ни отправят натам. Направо се плаша, когато се случи да съм вървял цяла миля из гората с тялото си, но не и с духа си. По време на следобедните си разходки с наслада изтривам от съзнанието си сутрешните си занимания и задълженията си към обществото. Навремени се случва обаче да не мога тъй лесно да се отърся от града: мисъл за някаква работа ще нахлуе в главата ми и аз ще се откъсна от местонахождението на тялото си, ще забравя за сетивата си. Тръгнал ли съм да се разхождам, аз с наслада се оставям на сетивата си. Какво правя в гората, ако ще мисля за нещо извън нея? Чуждея на себе си и направо изтръпвам, когато се усетя обладан от нещо друго, па макар и то да минава за добро — защото и това се случва понякога.

Околността ми предлага многобройни възможности за хубави разходки и макар от толкова години да се разхождам почти всеки ден, а навремени и дни наред, още не съм ги изчерпал. Новата възможност е велико щастие и аз все още мога да го имам всеки следобед. Два-три часа ходене ме отвежда до най-чудната страна, която изобщо бих могъл да си представя. Една фермерска къща, която виждам за първи път, струва понякога колкото доминионите на краля на Дахомей. Има всъщност една осезаема хармония между облика на пейзажа в кръг с радиус от десет мили, сиреч обсега на една следобедна разходка, и седемдесетте години на човешкия живот 77 77 Псалми, 90:10 — Б.пр. . Не ще я опознаете напълно никога.

В днешно време повечето тъй наречени подобрения — като строенето на къщи и изсичането на горите и големите дървета — направо развалят пейзажа, правят го все по-еднообразен и безстойностен. Да имаше народ, който да изгори оградите и да остави горите на воля! Видях порутен стобор — краят му се губеше сред прерията — и придирчив скъперник, придружаван от вторачен пред себе си земемер: раят се бе ширнал наоколо му, но той не виждаше прелитащите ангели, зает да открие следа от нявгашен стълб посред тая небесна феерия. Отново погледнах и го видях, затънал в ужасно кално блато, наобиколен от дяволи; без съмнение бе намерил, каквото диреше — три малки камъка и побит кол помежду им; когато се вгледах по-внимателно, видях, че земемер му е самият Принц на Тъмата.

Лесно мога да извървя десет, петнадесет, двадесет, колкото и да е мили, начиная от вратата на дома ми, без да мина покрай къща, без да прекося път, освен където прескачат лисиците и норките — първо по реката, сетне по потока и накрая през ливадите и горите. В околността има големи незаселени площи. Покача ли се на някой хълм, виждам чак в далечината цивилизацията и човешката обител. Фермерите и техните постройки имат размерите на кълвачите и хралупите им. Човекът и неговите дела — черквата, кметството и училището, търговията, занаятите и селското стопанство, та дори и политиката, най-страшното от тях, — с удоволствие наблюдавам колко малка част от пейзажа заемат. Политиката е само едно тясно поле и ей оня там, още по-тесният път извежда до нея. Ето как понякога направлявам пътниците: искаш ли да отидеш в света на политиката, следвай големия път, върви подир търговеца, пълни очите си с праха, който вдига, и така ще стигнеш право в целта; защото и политиката си има свое местенце и съвсем не заема цялото пространство. Преминавам през нея все едно от бобова нива влизам в гората и тъй я забравям. За половин час ходене мога да се отдалеча до участък земна повърхност, където човек не се задържа по за цяла календарна година и следователно политиката я няма, защото тя не е нищо друго освен цигарения дим, издухван от човека.

Градът е мястото, към което водят всички пътища, нещо като разширение на главния път, подобно на езеро или река. Той е тялото, а пътищата са ръцете и нозете му — три четирипосочно кръстовище и подслон за странника. Латинското villa, свързано с via, път, и с още по-древните ved и vella, Варон извежда от veho, нося, понеже villa е мястото, към което и от което се разнасят различни неща 78 78 Варон, „Rerum Rusticarum“, I, 48 — Б.пр. — неслучайно думата е в основата на названието за поселище, град, в толкова много езици. Ония, които си изкарвали хляба си в съвместен труд, били наричани vellaturam facere. Оттук също тъй латинската дума villis, както и английското vile или villain, злодей — намек за израждането, към което клонят обитателите на всяка villa. Те се уморяват от чуждите пътувания, без самите да пътуват.