„Когато сред омайна утрин
Поспря в горите разшумени,
Той чу приветливите трели
На птиците развеселени.
Откак тук идвах, рече Робин,
Тъй много време се измина;
Ще ви послушам, пък ще стрелям
в сърната на оназ бърчина.“
Мисля, че не бих опазил здравето и духа си, ако не прекарвах поне по четири часа на ден, а често и повече, в разходки из горите, полята, отвъд хълмовете, свободен от всякакви мирски задължения. Все едно какво ще кажете за размишленията ми, но когато навремени се подсетя как занаятчии и продавачи прекарват в магазинчетата си не само цялата сутрин, но и целия следобед, преметнали крак връз крак, сякаш краката са дадени человеку да седи на тях, а не да стои или да ходи, мисля си, че заслужават известно уважение, задето отдавна не са се самоубили.
Аз, който едничък ден не мога да остана в стаята си, без да започна да хващам ръжда, а случи ли се да се измъкна на разходка с единадесетчасово закъснение, сиреч в четири часа следобед, когато е твърде късно да наваксам деня и сенките на нощта започват да се примесват с дневната светлина, се чувствам като да съм извършил грях, който ще трябва да изкупвам, признавам, че съм изумен пред издръжливостта, да не говорим за душевната нераздвиженост на моите ближни, които се затварят в магазини и кантори по цял ден в продължение на седмици, месеци, години. Не зная що за материал е тоя, от който са направени, та в три часа следобед да си седят все така, сякаш е три часа сутринта. Нека Бонапарт си приказва за куража в три часа заранта, но той не е нищо в сравнение с куража в същия час следобед да продължаваш безгрижно да седиш връз меките си части, които си възседнал още призори, оставяйки да гине от глад цял гарнизон, с който те свързва здраво бойно другарство. Чудя се защо по тая доба, сиреч между четири и пет часа следобед, когато е твърде късно за сутрешните и твърде рано за вечерните вестници, не отеква на длъж и шир по улиците могъща експлозия, която да разпръсне по четирите посоки на света цял легион престарели схващания и махленски клюки — и тъй да се изцери злото.
Не ми е ясно как понасят това положение жените, които са още по-тясно обвързани с къщата от мъжете, но имам основания да подозирам, че повечето от тях изобщо не го ПОНАСЯТ. Когато в ранни летни вечери сме отърсвали градския прах от одеждите си, забързани сред тия къщи с типично дорийски или пък готически фасади, които вдъхват такъв покой, случвало се е спътникът ми да промълви, че навярно обитателите им вече до един са в леглото. Тъкмо в такива моменти съм успявал да се любувам на красотата и величието на архитектурата, която нивга не поляга, а винаги остава изправена и с вдигната глава, бдейки над спящите.
Несъмнено темпераментът и най-вече възрастта до голяма степен обуславят това, за което говоря. С напредването на годините у човека се усилва склонността към уседналост и занимания на закрито. С настъпването на заника на живота човек все по-често усеща прилив на сили вечер, докато накрая единственото му излизане остава точно преди залез-слънце и цялата разходка, която му е нужна, се ограничава до половин час.
Ходенето, за което аз говоря обаче, няма нищо общо с тъй нареченото раздвижване — като вдигането на гири например, — препоръчвано на болните като лек в определени часове; по същината си то е начинанието и приключението на деня. Искаш ли да се раздвижиш, тръгни да търсиш изворите на живота. Помисли колко нелеп е човекът, размахващ гири за здраве, докато тия живителни извори бълбукат из далечни простори, нему непознати!
Трябва освен това да крачите като камила — тя е смятана за единственото животно, което размишлява, докато върви. Когато един пътешественик попитал прислужницата на Уърдсуърт къде е кабинетът на господаря й, тя отвърнала: „Ето библиотеката му, а кабинетът му е навън.“
Животът предимно навън, на слънце и вятър, несъмнено би предизвикал известно огрубяване на нрава, би довел до удебеляване на епидермиса по някои от най-нежните страни на характера ни, също като по лицето и ръцете — така тежкият труд отнема на дланите много от мекотата на докосването им. Обратно, стоенето у дома може да предизвика гладкост и мекота, едно изтъняване на кожата, придружено от нараснала чувствителност към определен род впечатления. Навярно щяхме да сме по-податливи на някои влияния, важни за умственото и нравственото ни израстване, ако слънцето ни бе пекло по-малко и вятърът ни бе брулил по-слабо; несъмнено е добре да се намери точното съотношение между дебелата и тънката кожа. Струва ми се обаче, че това е слой, който се излющва много бързо, докато естествената мярка се намира в съотношението между нощта и деня, между зимата и лятото, между мисълта и опита. Тая мярка ще даде обилие от въздух и слънчева светлина за мислите ни. Твърдите длани на черноработника носят нежната мекота на себеуважението и героизма, та докосването им ощастливява сърцето за разлика от безжизнения допир на бездейните пръсти. Да лежиш в кревата през деня заради белотата на кожата си, далеч от загара и елина на опита, е чиста сантименталност.
Читать дальше