Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Приятно занимание би било да се намерят подходящи имена за стотиците разновидности, които наедно отиват в бъчвата за сайдер. Няма ли да е предизвикателство за човешката изобретателност нито една да не бъде наречена на човек, а всички да се именуват на lingua vernacula 71 71 Lingua vernacula (лат.) — туземен език — Б.пр. ? Кой би станал кръстник на дивите ябълки? Гръцкият и латинският ще се изчерпат, бъдат ли използвани, а lingua vernacula ще закрее. Ще трябва да повикаме на помощ изгрева и залеза, дъгата, есенните гори и дивите цветя, кълвача, моравата финка, катерицата, сойката, пеперудата, скиталеца през ноември и момчето, избягало от училище.

През 1836 година в градината на Лондонското градинарско общество е имало над хиляда и четиристотин различни сорта. Ала в Америка има видове, незастъпени в неговите каталози, да не говорим за ония, с които нашата киселица може да увеличи числото на култивираните.

Да изброим някои от тях. Чувствам се принуден в последна сметка за удобство на ония, за които английският не е роден език, да си послужа с латинските наименования на някои от тях, известни по цял свят.

И така: горска ябълка (Malus sylvatica); сойкина ябълка; ябълка, растяща в горските долчинки (sylvestrivalis) или в полските падини (campestrivalis); ябълка, растяща по изоставени изби (Malus cellaris); ливадна ябълка; лещаркина ябълка; ябълка-ленивка (cessatoris), която никое момче не подминава, без да я пообрули, колкото и да е закъсняла с плодовете си; ябълката на скиталците — трябва да си се изгубил, за да намериш пътя към нея; въздушната красавица (decus aeris); декемврийска ябълка; замръзнало-размръзнала ябълка (gelato-soluta), добра за ядене само в Масачузетс; конкордска ябълка, навярно същата като Musketaquidensis; червеноивичеста ябълка; новоанглийско вино; катерича ябълка; зелена ябълка (Malus viridis), която има многобройни синоними, а когато е натъртена или наядена, наричат я choleramorbifera aut dysenterifera, puerulis dilectissima 72 72 „Ccholeramorbifera aut dysenterifera, puerulis dilectissima.“ (лат.) — „Холероносна или дизентероносна, твърде приятна за момчетата.“ — Б.пр. ; ябълката, която спряла Аталанта; храстовидна ябълка (Malus sepium); ябълка-повлекана (limacea); крайрелсова ябълка, която вероятно израства от хвърляните от вагоните огризки; ябълката, чиито плодове сме вкусвали в младостта си; нашата собствена ябълка, невписана в никой каталог; pedestrium solatium; ябълката, на която сме подпрели и забравили косата си; ябълките на Идуна, както и ябълките, които Локи намерил в гората, и още много и много други, които съм си записал — твърде многобройни, за да бъдат споменати тук, ала всичките хубави. Както Бодей възкликва, имайки предвид култивираните видове и приспособявайки Вергилий за целта, така и аз, приспособявайки Бодей, ще кажа:

До към средата на ноември дивите ябълки вече са позагубили яркостта си и в голямата си част са опадали. Повечето са изгнили на земята, а здравите са придобили по-приятен вкус. Песента на кардинала се чува по-ясно, когато се разхождаш между старите дървета, а есенните глухарчета са полузатворени и тъжни. Ала все още, много след като сезонът на ябълките се смята преминал, стига човек да е умел в паберкуването, може да напълни много джобове с плодове, та дори и от присаждани дървета. Зная една червена ябълка, израсла в края на мочурището, почти като дивите вкусна. Човек не би казал на пръв поглед, че по нея са останали плодове, ако си няма изработен начин на вглеждане. Ябълките, които веднага се хвърлят на очи, са вече съвсем кафяви и изгнили, само тук-там сред мокрите листа ще се мерне някоя по-свежа. Въпреки това моето набито око прониква през оголелите елши, боровинковите храсти и увехналите острици в пълните с листа пукнатини в скалите и дири под клюмналите гниещи папрати, които заедно с ябълки и елшови иглички плътно застилат земята. Защото зная, че хубавите ябълки са скрити, нападали отдавна в хлътнатините и покрити сетне с листа от същото дърво — сиреч опаковани по най-подходящ начин. От такива тайници, пръснати околовръст дървото, накрай изваждам плода (тъй както Кързън вади стар ръкопис от мухлясала манастирска килия) — целия мокър и лъскав, често нагризан от зайци или издълбан от щурци, с по едно-две листа, полепнали по него, ала все още благоуханен и дори по-зрял и запазен от натрупваните в бъчви, далеч по-хрупкав и свеж от тях. Ако ли пък в тия скривалища не намеря нищо, опитът ме е научил да надзъртам между издънките, плътно израсли от някой пропълзял по земята клон, където навремени пада по някоя и друга ябълка, или пък в самата среда на елшова туфа, където ябълките са покрити с листа и защитени от кравите, които може да ги надушат. Ако съм много изгладнял и понеже обичам вкуса на тия червени ябълки, напълвам с тях джобовете си и когато закрача в мразовитата вечер обратно към къщи, откъдето ме делят може би четири-пет мили, си вземам последователно ту от левия, ту от десния джоб, та да поддържам равновесие.