Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Така кравите сами си създават сянка и храна, а дървото, преобърнало вече своя пясъчен часовник, заживява, тъй да се каже, втори живот.

Важен въпрос за някои в наше време е дали ябълковите дървета да се подкастрят на височината на носа или пък на очите. Воловете ги подкастрят на височината, която могат да достигнат, и това според мен е правилното решение.

Така, независимо от прихождащите говеда и другите неблагоприятни обстоятелства, презреният ябълков гъстак, ценен единствено от матките птички като подслон и скривалище от ястребите, накрай цъфва за седмица, а след време дава и плод — налят, макар и дребен.

Случвало ми се е към края на октомври, когато листата на дивата ябълка вече са опадали, да видя някоя израсла в самата й среда гранка, чието развитие до време съм наблюдавал, ала сетне съм решил, че е забравила призванието си, покрита вече със своите дребни първи зелени, жълти или розови плодове, до които кравите не могат да се доберат през заобикалящия я плътен и трънлив гъстак, и да се втурна, за да опитам тоя нов и никъде неописан сорт. Всички сме чували за многобройните сортове, разработени от Ван Монс и Найт. Това тук пък е методът на Ван Вол, по който са създадени много повече и по-значими сортове.

През какви само трудности трябва да мине дивата ябълка, за да роди сладък плод! Макар и дребен, той може да се окаже равностоен, ако не и превъзхождащ по аромат плодовете, отгледани в овощна градина, да бъде далеч по-сладък и вкусен от тях поради самите спънки, които е трябвало да преодолява. И кой знае, тоя див плод, случайно посаден от крава или птица на някой затънтен каменист склон, където човек не го е зървал, може да се окаже най-превъзходният представител на своя вид, та слухът за него да достигне до чуждоземни владетели и кралски овощари да се опитат да го разсадят, па макар и нищичко да не се знае — поне извън пределите на селото му — за качествата на навярно съвсем оскотелия собственик на парчето земя? Та нали тъй се е започнало със сортовете „Портър“ и „Болдуин“?

Всеки гъстак на дивата ябълка, подобно на всяко диво дете, буди очакванията ни. Сякаш е омагьосан принц. Какъв само урок за хората! Същото е с човешките същества, съставляващи най-извисената прослойка на рода, обещаващи и устремени към небесни плодове, ала окастряни от съдбата; само най-упоритият и силен дух устоява и надделява, сетне избива нагоре в нежна издънка и пуска прекрасните си плодове връз неблагодарната земя. Поети, философи и държавници израстват тъй из пасбищата на страната и надживяват тълпите безлични люде.

Стремежът към познанието винаги е минавал през това. Небесните плодове, златните ябълки на Хесперидите, се охраняват неотстъпно от стоглав дракон, който нивга не заспива, та е херкулесовски подвиг да ги откъснеш.

Описах най-удивителния начин, по който се разпространяват дивите ябълки; най-често обаче те никнат на големи отстоялия една от друга из горите, мочурищата или покрай пътищата, навсякъде, където намерят подходяща почва, и израстват сравнително бързо. Израслите в гъстите гори са много високи и тънки. Често късам от тия дървета съвсем благи, недиви плодове. Както Паладий казва, „Et injussu consternitur ubere mali“: „Земята бе застлана с плодовете на самораздаваща се ябълка“.

Отдавна се смята, че дори дивите ябълки сами по себе си да не дават качествени плодове, те предоставят най-добрите стъбла, посредством които да бъдат предавани на поколенията високоценените достойнства на другите ябълки. Мен обаче ме интересуват не стъблата, а самите диви плодове, чийто остър вкус не е минал през никакво „омекотяване“. Не ми е

Времето на дивите ябълки идва в края на октомври или началото на ноември. Те са къснозрейки, та едва тогава стават приятни на вкус, а при това са все тъй красиви. Отдавам голямо значение на тия плодове, които фермерите не си правят труда да обират: те са дивото ухание на музите, бликащо жизненост и вдъхновение. Фермерът смята, че има в бъчвите си по-хубави ябълки, ала греши, бидейки лишен както от скиталческа страст, тъй и от въображение.

Приемам, че съвсем дивораслите, останали непипнати до първи ноември, собственикът на земята изобщо не смята да бере. Те принадлежат на децата, диви като тях, на палавите момчета, които познавам, на дивооката жена в полето, на която нищо не убягва и която късче по късче прибира в себе си целия свят, и най-вече на нас, скиталците. Изпречат ли се на пътя ни, дивите ябълки са наши. Това право, което отдавна се отстоява, в миналото е било узаконено в някои държави, които са знаели как да живеят. Известно ми е, че „паберкуването“, сиреч прибирането на ябълките, някога било широко разпространен обичай в Херефордшир. Състоял се в следното: при обирането на ябълките оставяли на всяко дърво по няколко, наричани паберки, и момчета с прътове и торби се покатервали да ги откъснат.