Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Някои почви — като например в скалистата местност в околността на Конкорд, наречена Истърбрукс каунти — са тъй пригодни за ябълки, че те биха расли на тях без всякакви грижи или, най-много, с еднократно разораване на земята в годината, докато на много други места са необходими особени грижи. Собствениците на въпросната местност признават, че почвата там е благодатна за отглеждане на плодове, ала била твърде камениста, та нямали търпение да я орат, а като добавели към това и отдалечеността от града, съвсем нямало смисъл да я обработват. А там се ширят — или поне се ширеха без реда — големи ябълкови масиви. Но подивели, ябълките израстват и раждат изобилен плод посред борове, брези, кленове и дъбове. Често с изненада съзирам сред другите дървета заоблените върхове на ябълки, засияли с червените си или жълти плодове в тон с есенните багри на гората.

Веднъж около първи ноември, изкачвайки един скалист склон, видях напращяло от сили ябълково дърво, което — явно посадено от птици или крави — се издигаше над зъберите и рехавите гори и още бе обсипано с плод: неуязвено от студовете по време, когато култивираните ябълки са вече обрани. Беше буен диворасляк, все още покрит с многобройни зелени листа, и изглеждаше трънлив. Плодовете му бяха твърди и зелени, ала с нещо подсказваха, че ще са вкусни през зимата. Имаше да висят по клоните, ала повече от половината лежаха оваляни в мокрите листа под него или пък се бяха изтърколили далеч надолу по склона сред камънаците. Собственикът на земята не знае нищо за това дърво. Едничък скорецът е забелязал деня, в който за пръв път е цъфнало, както и деня, в който за пръв път е дало плод. Нямало е танци в негова чест по тревата наоколо му, както и сега няма ръка, която да обере плодовете му — само катерици са ги нахапали, какво виждам. Това ябълково дърво е изпълнило двоен дълг — не само е родило и отгледало тия плодове, но и всяка негова клонка е израсла с по цял един фут. Какви плодове при това! По-големи от много други горски плодове, трябва да им го признаем, а отнесени у дома, остават здрави и вкусни до идната пролет. За какво ми са ябълките на Идуна, след като мога да имам тия?

Когато минавам край това тъй късно узряло и издръжливо дърво и гледам натежалите му плодове, макар да не мога да ги ям, изпълвам се с уважение към него и с благодарност за щедростта на Природата. Тук, на тоя каменист и обрасъл с дървета склон, е поникнала ябълка, която не е посадена от човек и не е останка от някогашна овощна градина, ами е саморасла като боровете и дъбовете. Повечето плодове, които ценим и използваме, зависят изцяло от нашите грижи. Не ще има ни царевица, ни жито, ни картофи, ни праскови, ни пъпеши, ако не сме ги посадили, докато ябълката ревностно подражава на независимостта и предприемчивостта на човека. Както вече споменах, тя не е просто донесена в Новия свят, а в известен смисъл като човека се е преселила тук, та дори на места е успяла да се наложи сред туземните дървета, също както волът, кучето и конят навремени подивяват и тъй утвърждават себе си.

Дори най-киселата и стипчива ябълка, зряла в най-сурови условия, навява мисли като горните — тъй благороден плод е тя.

Тъй или иначе, АМЕРИКАНСКАТА дива ябълка е дива точно като мен — непринадлежащия към туземното население, ала отдалечил се от култивирания ствол къмто гората. А още подава и от нея, както вече споменах, навсякъде из страната расте американска, туземна киселица, Malus coronaria, която досега не е била видоизменяна чрез култивиране. Има я от западен Ню Йорк до Минесота, както и на юг. Мишо отбелязва, че обичайната и височина е „петнадесет до осемнадесет фута, но се срещат и дървета, достигащи двадесет и пет, дори тридесет фута“, а също тъй и че „големите киселици изцяло приличат на ябълкови дървета“. „Цветовете са бяло-розови, събрани в съцветия.“ Отличават се с прекрасен аромат. А плодовете според същия автор са с диаметър около инч и половина и са силно кисели. Въпреки това от тях стават хубави сладкиши, а също тъй и сайдер. Мишо заключава, че „ако киселицата бъде култивирана и все пак не ражда по-вкусни плодове, то поне ще създава радост с прекрасните си цветове и омайното си благоухание“ 65 65 Франсоа-Андре Мишо, „Северноамериканската Sylva“ — Б.пр. .

Не бях виждал киселица до май 1861 година. Знаех за нея от Мишо, ала по-съвременните ботаници, доколкото ми е известно, не са й отделяли никакво внимание. По тая причина киселицата бе за мен едва ли не полулегендарно дърво. Замислил бях пътуване до Глейдс, област в Пенсилвания, където киселиците били прекрасни. Минаваше ми през ум също така да поръчам една от разсадник, но се съмнявах, че ще имат, а също и че ще могат да я различат от европейските й разновидности. Накрая ми се отвори случай да ида до Минесота и когато навлязохме в Мичиган, започнах да съзирам от вагона красиви, обагрени в розово цветове. Отпървом помислих, че е някакъв вид шипка, ала не след много ме осени, че това са киселиците, които тъй дълго съм търсил. Тия нацъфтели храсти или по-скоро дървета съставляваха преобладаващата гледка, която се разкриваше от вагоните по това време на годината, сиреч средата на май. Ала влакът така и не спираше, тъй че накрая бях хвърлен на гръдта на Мисисипи, без да съм докоснал нито една киселица и изпитал мъките на Тантал. Като пристигнах на водопадите Св. Антоний, с прискърбие научих, че се намирам много на север от киселиците. Въпреки това успях да намеря киселица на осем мили западно от водопадите: докоснах я, вдишах уханието й и си откъснах цъфнала клонка за хербария. Трябва да съм бил близо до северния предел на киселиците.