Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Да, макар че може да ме вземете за извратен: предложат ли ми да избирам между къща край най-прекрасната градина, дело на човешка ръка, и къща край тинесто блато, без колебание ще реша в полза на блатото. Колко напразни за мен са всичките ви усилия, градски чеда!

Колкото по-мрачна е една гледка, толкова по-окрилен е духът ми. Дайте ми океана, пустинята, дивотата! В пустинята чистият въздух и усамотението уравновесяват липсата на влага и плодородие. Ето какво пише пътешественикът Бъртън: „Там се подобрява човешката ти същност — ставаш честен, сърдечен, приветлив, мислиш самостоятелно… В пустинята спиртните напитки предизвикват само отвращение. Изпитваш силна радост от самото си животинско съществуване.“ Пътешественици, пребродили татарските степи, споделят: „Завърнахме се при цивилизацията, където трескавостта, бъркотията и врявата започнаха да ни потискат и душат; въздух не ни достигаше и се чувствахме сякаш всеки миг ще умрем от задушаване.“ Искам ли да възвърна силите си, търся най-тъмната гора, най-тинестия, непроходим и мрачен от гледна точка на градския човек мочур. Пристъпям в мочура като в благословено място, в светая светих. Тук е силата, костният мозък на Природата. Диворасла гора покрива девствената пръст, една и съща почва е добра и за човека, и за дърветата. За здравето на човека е нужна гледка от многобройни акри ливади, тъй както за фермата му трябват многобройни товари тор. Това е неговата силна храна. Един град оцелява като поради праведните хора в него, така и благодарение на обгръщащите го гори и блата. Град, над който поклащат върхари древни гори и древни гори шият в основите му такъв град може да отглежда не само царевица и картофи, но и поети и философи за бъдните времена. В такава почва са израсли Омир, Конфуций и останалите; от такава дивота излиза Обновителят, ядейки рожкови и див мед.

Опазване на дивите животни най-общо означава създаване на гора, която да обитават или посещават. Така е и с човека. Преди стотина години по нашите улици продавали кора от собствените ни гори. Самият досег със старите грапави дървета пораждал жизнена танинова сила, която по моему заздравявала и споявала нишките на човешките мисли. Ах, потръпвам пред днешните упадъчни в сравнение с миналото времена за родния ми град, когато не можеш да се сдобиеш с вързоп достатъчно дебела кора и никой вече не произвежда катран и терпентин.

Цивилизованите народи — ето Гърция, Рим, Англия — се крепят на древните гори, които от хилядолетия вишат клони и гният край тях. Оцеляват дотогава, докато се изтощи почвата. Клетата човешка култура! Малко може да се очаква от народ, чийто слой гниеща растителност е изчерпан, и той е принуден да произвежда тор от костите на предците си. Неговите поети поминуват само на излишните си тлъстини, а философите му се задоволяват със собствения си костен мозък.

Приема се, че задачата на американеца е „да разработва девствена почва“, както и че „Америка предлага невиждани досега възможности за селското стопанство“. Смятам, че фермерът измества индианеца дори и поради това, че се грижи за земята и тъй става по-силен и някак по-естествен. Оня ден мерех участъка на един човек по права линия с дължина сто тридесет и два рода, пресичаща блато, в чието начало спокойно биха могли да стоят думите, които Данте прочел на входа на ада — „Надежда всяка тука оставете“, сиреч всяка надежда за излизане; по едно време видях моя работодател, буквално до шия във водата, да плува самоотвержено в имота си, макар че беше още зима. Имаше още едно подобно блато, което изобщо не можах да премеря, понеже беше съвсем преляло, и при всичко това, говорейки за трето блато, което измерих от разстояние, той ми сподели, че нещо му подсказвало в никакъв случай да не се разделя с него заради калта, която съдържа. Тоя човек възнамеряваше за четиридесет месеца да опаше с ров целия участък и тъй да се погрижи за него посредством магията на своята лопата. Споменавам го само като типичен представител на един вид.

Оръжията, с които сме спечелили най-важните си победи и които би трябвало да се предават от баща на син като семейни реликви, са не саби и пики, а брадвите, ножовете за торф, лопатите, мотиките, ръждясали от кръвта на многобройни ливади, почернели от прахта на многобройни мъчно извоювани поля. Ветровете ширели индианските царевичаци за сметка на ливадите, посочвайки на индианеца това, което не умеел да върши. Едничкото му сечиво за окопаване в земята била мидената черупка. Фермерът обаче е съоръжен с плуг и лопата.