Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Додето радвам се на палав слънчев лъч,
Снага издигате над западната глъч,
Събрани върху божия харман ведно
Като гигантски купени сено.
Обшити в злато сребърни къдели,
Отгоре облаци във розово се стелят,
А дето сетните лъчи играят
И с кехлибарна светлина сияят,
Е Западът нагизден тъй томително,
Та чак небето става разточително.
Накрай земята планините, дървесата
Изсечени са сякаш в небесата,
Напомнят кораби в очакване край кея
На заранта пак бризът да повее.
Представям си дори, че сред безкрая
През проломите ви извива път към Рая;
Че там, противно на научните тефтери,
Протичат Сребърен и Златен век;
И вятърът донася с полъх лек
Подгонени от повей на зефира
И нуждата до края да не спират
С товара си от скъп метал.
И сякаш в крепкия си дом усещам цял
На трюмовете дълбината,
На палубите ширината
И на въжата дължината.

Навярно сещате изискано доволство
В незнайното за Запада лентяйство;
Тъй свежо е челото ви сред синя влага,
Че сякаш Времето не го засяга;
Изтягате се в цялата си площ,
Побрала прекомерната ви мощ,
Праисторически ненакърнени стволи,
За лодки твърди сте, за мачти голи;
Материал сте вий за нови мироздания,
На Запада надеждни упования,
От вас пилони стават за света,
Закътан в необятността.

Додето радвам се на палав слънчев лъч,
Снага издигате над западната глъч,
Събрани върху божия харман ведно
Като гигантски купени сено.
Обшити в злато сребърни къдели,
Отгоре облаци във розово се стелят,
А дето сетните лъчи играят
И с кехлибарна светлина сияят,
Е Западът нагизден тъй томително,
Та чак небето става разточително.
Накрай земята планините, дървесата
Изсечени са сякаш в небесата,
Напомнят кораби в очакване край кея
На заранта пак бризът да повее.
Представям си дори, че сред безкрая
През проломите ви извива път към Рая;
Че там, противно на научните тефтери,
Протичат Сребърен и Златен век;
И вятърът донася с полъх лек
Вестта за бъдещите ери,
За нови мисли и доктрини,
Създадени в най-глухите долини.

Ала най-вече си припомням тебе днес,
Уейчусет, който като мене с чест
Стоиш самотен, без другар.
Останка от небесния пожар
Е твоят син далечен взор,
видян от сечище или ждрело,
Или пък от ковашкия коптор,
Опложда всичко днешно и било.
И нищо истинско не зървам вече,
Освен нещата между теб и мен;
Ти, западният пионер, си вечен,
Не знаеш срам, ни страх до този ден,
От дух пламтящ си движен ти
Под стряха от небесни висоти.
Ще можеш ли да се протегнеш там
И въздух повече да вдъхнеш сам?
Небето да крепиш, земята да владееш
Е твойто забавление, откак живееш,
От тях не чакаш помощ ти на тоя свят;
Бих искал да съм твой достоен брат!