Започнахме да изкачваме планината, като първом минахме през голяма кленова гора със следи от свредел по стволовете 10 10 В Северна Америка пробиват дупки в стволовете на сладкия клен, за да се оттече мъзгата, от която варят сироп, широко използван в сладкарството и особено като заливка за палачинки — Б.пр.
, а сетне навлязохме в по-гъст лес, който бавно взе да оредява додето накрая дърветата съвсем изчезнаха. Накрай разпънахме палатката си на върха. Той е само на хиляда и деветстотин фута 11 11 1 фут = 30,5 см — Б.пр.
над град Принстън и на три хиляди фута над морското равнище; но макар на тъй малка височина, дели го безкрайно разстояние от равнината, та когато го изкачихме, изпълни ни чувство на отдалеченост, сякаш бяхме достигнали далнините на Арабия Петрея или Далечния Изток. Кацнала червеношийка бе най-високото, до което стигаше погледът ни. Наоколо ни прелитаха лястовички, наблизо кукаха кукувици. Върхът обхваща няколко безлеси акра, покрити с голи скали, сред които растат боровинки, малини, къпини, диви ягоди, а също мъх и тънки, остри треви. Обичайната жълтуга и храстовиден дрян обилно изпълват цепнатините в скалите. Открито, нежно заоблено пространство няколко фута по-надолу е обградено с плътен гъстак церове, кленове, трепетлики, букове, диви череши, тук-там по някоя офика, а помежду тях съзряхме ясносините гроздчета на момковата сълза и плодчетата на пиролата. От основите на някогашна дървена обсерватория, построена на тая най-висока точка, а сега смалена до кух каменен градеж с диаметър дванадесет фута и пет-шест фута височина, можехме да виждаме на северозапад Монаднок, издигащ се в своето непринудено великолепие на около хиляда фута над главите ни, все тъй оставащ си за нас далечната синя планина, па макар и с вече променени очертания. Първия ден времето бе тъй мрачно, че напразно се взирахме в мъглата: все едно гледахме небето, а откъслеците гора тук и там се носеха като облаци по снишени небеса. Сякаш пътешественици в някаква въздушна Полинезия, земята ни се виждаше като голям остров в етера; от всички страни, дори тъй ниско, както бяхме, небето плътно обгръщаше в неизмерими глъбини тоя син тихоокеански остров, който Бог знае що за жители имаше, и плавайки покрай бреговете му, виждахме развълнувани дървеса и дочувахме мучене на крави.
С нова наслада четохме в палатката Вергилий и Уърдсуърт, докато чакахме да се проясни времето; мъглата не попречи и на възхищението ни от простата истина и красота у Питър Бел:
„И той лежал край своите осли
На горди Чевиътски планини…“
„И бродел из Йоркширските долини,
Посред скали и кривнали ровини;
А в ниското се гушели селцата
Под своите късчета от небесата
И малкото звездици сини.“
Кой знае, един ден тоя връх може да се превърне в нов Хелвелин или дори Парнас, музите да се преселят тук и Омировци от други времена да бродят из близките равнини?
Виши чело Уейчусет над полето,
Тъй късно от природата завзето,
Смълчан, зачетен сякаш в засияли
Незнайни исторически анали.
От боровинките, предоставени от планината, и млякото, което си носехме, се състоя скромната ни вечеря, разведрявана от плавната песен на дроздовете, която ехтеше из хребета. Очите ни съзерцаваха не писани тавани и застлани с килими подове, а небесата, изрисувани от Природата, извезаните от нея възвишения и гори. Преди залез-слънце се поразходихме на север по хребета, а над нас кръжеше ястреб. Бе местност, из която биха бродили богове — тъй тържествена и уединена, тъй отдалечена от всеки нездравословен досег с равнината. С настъпването на вечерта омарата се сгъсти в мъгла, та гледката се очерта по-ясно и заиграха безчетни водни блескавини.
„Et jam summa procul villarum culmina fumant,
Majoresque cadunt altis de montibus umbrae.“
„Ето комините върху стрехите димят надалеко,
Сенките падат по-дълги откъм планините високи.“
Застанали на каменната кула, докато слънцето захождаше, гледахме как сенките на нощта бавно пълзят по източните долини; хората се прибираха по къщите, затваряха вратите, а луната тихом се възземаше и утвърждаваше своята власт. Сетне същото се повтори откъм западната страна чак до Кънектикът и Зелените планини и сетните слънчеви лъчи паднаха връз двама ни — единствени от цяла Нова Англия.
Бе последната нощ преди пълнолуние — тъй зариста, че спокойно можехме да четем на лунна светлина, и дори в късна доба се поразходихме по върха без всякаква опасност. По някаква случайност тая нощ на Монаднок пламтеше огън, който осветяваше целия западен хоризонт и тъй, напомняйки ни за планинското съобщество край нас, караше ни да се усещаме по-малко сами. Накрая обаче вятърът ни принуди да потърсим подслона на палатката, затворихме входа и потънахме в сън.
Читать дальше